Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Той свали платното от триножника и го нави. Но думите и го бяха впечатлили повече, отколкото му се искаше. Без съмнение в картината бе влязло нещо непознато. Дали тя не бе успяла някак си да му повлияе, невидимата и душа на метаморф да е объркала духа му с излъчването си, да е смутила импулсите на ума му с чужди оттенъци?

Тръгнаха покрай потока мълчаливи. Когато стигнаха до поляната с калните лилии, където Нисмил бе видял метаморфа за първи път, той изведнъж каза:

— Сарис, трябва да те попитам нещо.

— Да?

Вече не можеше да спре.

— Ти не си човек, нали? Ти всъщност си метаморф.

Тя се вгледа в него с широко отворени очи, по бузите и плъзна червенина.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна.

— Аз? Метаморф? — Тя се засмя, но не много убедително. — Що за безумно хрумване?

— Отговори ми, Сарис. Погледни ме в очите и ми отговори.

— Глупаво е, Терион.

— Моля те, отговори ми!

— Искаш да ти докажа, че съм човек. Как бих могла?

— Просто ми кажи, че си човек.

— Човек съм — отговори тя.

— Мога ли да ти вярвам?

— Не зная. Можеш ли наистина? Чу моя отговор. — В очите и проблесна весело пламъче. — Не ти ли приличам на човек? Не се ли държа като човек? Имам ли вид на имитация?

— Може би не съм в състояние да разбера разликата.

— Защо мислиш, че съм метаморф?

— Защото в тази джунгла живеят само метаморфи — отговори той. — Струва ми се… логично. Въпреки че… отгоре на всичко… — той се поколеба. — Слушай, аз получих отговор на въпроса си. Той наистина беше глупав и искам да не говорим повече за това. Съгласна ли си?

— Колко си странен! Сигурно си ми ядосан! Мислиш, че съм развалила картината ти.

— Не е така.

— Никак не умееш да лъжеш, Терион.

— Добре. Нещо наистина развали картината ми, но не знам какво е то. Това не е картината, която исках да нарисувам.

— Тогава направи друга.

— Ще направя. Искам да нарисувам теб, Сарис.

— Казах ти, че не искам да ме рисуваш.

— Имам нужда да го направя. Искам да видя какво има в душата ми, а единственият начин да го направя е…

— Нарисувай дуиковото дърво, Терион. Или колибата.

— А защо не теб?

— Чувствам се неудобно…

— Това не е истина. Какво може да стане, ако те нарисувам?

— Моля те, Терион!

— Да не би да се боиш, че на платното ще излезеш по начин, който не ти харесва? Това ли е? Боиш се, че ако те нарисувам, ще получа други отговори на въпросите си, нали?

— Моля те!

— Искам да те нарисувам.

— Не!

— Тогава ми обясни защо.

— Не мога — отговори тя.

— Значи не можеш да ми откажеш. — Той извади ново платно от торбата си. — Ето тук, на поляната. Отиди до потока, Сарис. Ще свърша само за миг.

— Не, Терион!