Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #2
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Камея
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]». Краткое содержание книги:
— А как да ги позная през деня?
— Приличат на парченца стар канап и растат на кичури в цепнатините на камъните. Не всички растения с подобен вид са опасни, но е по-добре да не ги пипаш.
— Другите също — намеси се Барджазид. — Растенията в тази пустиня имат много добра защита, понякога изненадващо добра. Всяка година тази наша градина ни дава по някой добър урок.
Декерет кимна. Нямаше намерение да се разхожда из пустинята, но дори и да го направеше, си каза, че няма да пипа каквото и да било.
Старият флотер се движеше бавно, пък и пътят беше стръмен, но въпреки това продължаваха напред в горещата нощ. Разговаряха малко. Управляваше скандарката, врунът беше до нея и от време на време отправяше по някоя забележка за състоянието на пътя. В задното отделение Барджазид и синът му стояха безмълвни, а Декерет се вглеждаше с нарастваща тревога в адския пейзаж. Под лъчите на безмилостното слънце земята бе придобила уморен, изтормозен вид. Малкото влага, която бе донесла зимата, отдавна се бе изпарила и се бяха появили големи, зигзагообразни пукнатини. Земната повърхност бе станала неравна от непрекъснатите пясъчни ветрове, а растенията — ниски, едва оцеляващи — до едно бяха измъчени, изкривени, възлести и покрити с шипове. Декерет постепенно свикна с жегата — не можеше да избяга от нея, както човек не може да се отърве от кожата си и след време ще-неще я приема. Но грозната мъртвешка гледка, която се разкриваше пред погледа му, сухата, неравна пустош навсякъде наоколо, го смразяваше. Никога не си бе мислил, че е възможно да има пейзаж, който да те изпълва с омраза. Навсякъде, където бе ходил на Маджипур, бе срещал единствено красота. Спомни си родния Норморк, построен в подножието на замъка, с виещите се булеварди, прекрасната каменна стена и тихите среднощни превалявания. Спомни си гигантския Стий, малко по-високо от Норморк, където веднъж се бе разхождал сред гора от дървета, не по-високи от глезените му, толкова зелени, че замъгляваха погледа му. Замисли се и за Хай Морпин — този блестящ град-чудо, отдаден единствено на удоволствията, който се простираше почти в сянката на величествения замък на коронала на върха на планината. И неравните гористи райони на Кхинтор, и блестящите бели кули на Ни-моя, и омайните ливади по долината на река Глейдж… „Колко красив е онзи свят — мислеше Декерет — какви чудеса има в него. И колко зловещо е мястото, където съм сега.“
Каза си, че трябва да промени малко ценностната си система и да се опита да открие красота и в пустинята, за да не парализира духът му. „Нека има красота в сушата — мислеше той. — Нека има красота в растенията, покрити с шипове и тези, които светят през нощта. Нека пустошта с напуканите скали и неравната земя да бъде красива. Защото какво е красотата — продължаваше да мисли той, — ако не заучена реакция към видяното? Защо една тревиста поляна да е по-красива от камениста пустиня? Казват, че красотата е в очите на наблюдателя. Ето защо, трябва да възпиташ погледа си, Декерет, за да не рискуваш грозотата на тази земя да те убие.“
Опита се да заобича пустинята, да премахне от ума си думи като „пустош“, „зловеща“, „отблъскваща“, сякаш вадеше зъбите на див звяр, помъчи се да долови в пейзажа нежност и успокоение. Застави се да се възхити на изкривените пластове оголени скали и на големите сухи оврази. Намери привлекателни черти дори и в обрулените от вятъра храсталаци. Даже малките зъбати нощни създания със светещи очички, които от време на време прекосяваха пътя пред тях, му се сториха симпатични. И колкото повече минаваше нощта, толкова по-привлекателна му се струваше пустинята — най-напред престана да я мрази, после му стана безразлична, а накрая му се стори, че дори може да долови красота в нея… А преди разсъмване изобщо престана да мисли за нея.
Утрото дойде изведнъж — стълб оранжев пламък неочаквано изникна над планинския склон на запад, яркочервеното отражение освети склона отсреща и самото слънце — по-наситено бронзовозелено, отколкото на север — се появи на небосклона и се понесе нагоре като отвързан балон. При този апокалиптичен изгрев, Декерет се улови, че мисли за Голатор Лазгия. Чудеше се дали и тя наблюдава зората, с кого. Почувства вкуса на тази мисъл, след това я изостави и каза на Барджазид:
— През тази нощ нямаше призраци. Нали спомена, че е пълно с тях?
— Истинските проблеми започват след прохода — отговори дребният човек.
И продължиха нататък през ранните часове на деня. Динитак приготви елементарна закуска — сух хляб и кисело вино. Декерет погледна назад и пред очите му се разкри величествена гледка — земята се спускаше надолу подобно на огромна светлокафява престилка, цялата в гънки, пукнатини и бръчки, град Толагхай едва се различаваше в далечината, а отвъд него, чак до хоризонта, се простираше безкрайното море. На небето нямаше облаци, синият му цвят бе подсилен от кафявата земя и му се струваше, че отгоре има още едно море. Горещината вече започваше. След час-два вече бе станала нетърпима, а скандарката продължаваше да кара флотера нагоре по склона. Декерет задремваше от време на време, но в тясното превозно средство беше невъзможно да се спи. Нима щяха да пътуват и през целия ден? Не попита. Умората и неудобната поза бяха станали нетърпими за него, когато Кхаймак Гран внезапно сви наляво, спусна се по някакво отклонение и спря.