Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Сега вече знаеш това, което искаше — каза му тя.

— Ти ли беше там, на поляната?

— Да.

— А защо?

— Стори ми се интересен, Терион. Исках да науча всичко за теб. Никога не бях виждала същество като теб.

— Все още не мога да повярвам — прошепна той.

Тя посочи картината.

— Това не е ли достатъчно?

— Не, не.

— Вече знаеш отговора.

— Зная, че си човек. Картината лъже.

— Не, Терион.

— Докажи ми. Промени се отново, още сега. — Той я пусна и отстъпи назад. — Направи го! Промени се!

Тя го погледна тъжно. После, почти веднага се преобрази в негово копие, така, както бе направила преди — окончателното доказателство, отговорът, който не желаеше да му даде. По кожата на лицето му един мускул заигра като обезумял. Гледаше я без да мигне, а тя се преобрази още веднъж, този път в нещо ужасяващо и чудовищно — кошмарно пъпчиво кълбо с отпусната кожа, очи като чинии и крив клюн. След това в истинския си вид — по-висока от него, с хлътнал гръден кош и безизразно лице… Накрая отново стана Сарис с буйната кестенява коса, деликатните ръце, твърдите, силни бедра.

— Не — каза той. — Не това. Не искам повече фалш.

Тя отново се превърна в метаморф.

Нисмил кимна.

— Да, по-добре е. Бъди такава! Така си по-красива.

— Красива? Терион?

— Разбира се. Заблудата винаги е грозна.

Той улови ръката и. Имаше шест пръста — много дълги и тънки,без нокти и без видими стави. Кожата и беше лъскава като коприна и на пипане далеч не беше това, което очакваше. Той прокара ръка по слабото и, почти безплътно тяло. Тя стоеше неподвижно.

— Ще трябва да си отида — каза тя накрая.

— Остани и живей с мен!

— Дори и сега?

— Дори и сега! И в истинския си вид.

— Все още ли ме желаеш?

— Много — отговори той. — Ще останеш ли?

— Когато за първи път дойдох при теб, беше, за да те наблюдавам — каза тя. — Исках да те проуча, да си поиграя с теб. Дори да ти се подиграя и да те оскърбя. Ти си от враговете ни, Терион. Твоята раса винаги ще бъд наш враг. Но когато заживяхме заедно, разбрах, че няма причина да те мразя. Не и теб. Като индивид, разбираш ли?

От странните чужди устни идваше гласът на Сарис. „Колко странно — мислеше той. — Като в някакъв сън.“

— Прииска ми се да съм с теб — не спираше тя. — Играта да продължи вечно, разбираш ли? Но се оказа, че трябва да свърши. И въпреки това все още искам да съм с теб.

— Остани, Сарис.

— Само ако наистина го желаеш.

— Казах ти вече.

— И не се ужасяваш от мен?

— Не.

— Нарисувай ме пак, Терион. Докажи ми любовта си върху платното и аз ще остана.