Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

— Значи ти си сигурна, че ще умра в пустинята?

— Малко се връщат оттам невредими — отвърна тя. — Шансът да те видя отново е незначителен.

Декерет леко потрепери — не от страх, а защото разбра вътрешния и мотив. Беше го пренебрегнала през миналите две нощи, за да може третата да е изпълнена с повече страст, защото е била сигурна, че ще умре и намира някакво болезнено удоволствие в мисълта, че ще бъде последната му жена. Това го смрази. Ако трябваше да умре скоро, според него нищо не пречеше да прекарат и цялото време заедно, но очевидно някаква изтънчена перверзност на ума и не и позволяваше да приеме нещо толкова просто. Той се сбогува с нея, без да знае дали някога ще я види отново, без дори да е сигурен, че го иска, въпреки цялата и красота и сладострастните и умения. Нещо тайнствено и опасно капризно се криеше в нея.

Малко преди залез той се яви при портата „Пинитор“ в югоизточния край на града. Не би се изненадал, ако Барджазид се бе отказал от дадената дума, но не беше така — до проядения от времето варовик на старата порта го очакваше един флотер, а дребният човек се бе облегнал на него. С него имаше още трима — един врун, един скандар и един строен млад мъж със суров поглед, който изглежда беше синът му.

Барджазид кимна на четириръкия скандар, той пое двете тежки пътни чанти на Декерет и ги мушна с лекота в багажника на флотера.

— Името и — каза Барджазид — е Кхаймак Гран. Няма е, но никак не е глупава. Служи ми вече много години, откакто я намерих останала без език и полумъртва в пустинята. Врунът е Серифаин Реинаулион. Той често говори повече, отколкото трябва, но пък познава пустинята по-добре от всеки друг в града. — Декерет размени кратък поздрав с дребното същество с пипалата. — А това е синът ми, Динитак, който също ще дойде с нас. — Почина ли си добре, посветени?