Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Дните се сляха, седмиците — също. В тази земя без сезони бе трудно да се прецени колко време е минало. Може би месец, може би шест. Не срещнаха никой друг. Тя му каза, че джунглата е пълна с метаморфи, но че се държат настрана и се надява да ги оставят намира завинаги.

Един влажен следобед той отиде, за да провери капаните си и когато се върна след около час, веднага усети, че нещо не беше наред. Когато се приближи до колибата, видя четирима метаморфи. Беше сигурен, че сред тях е и Сарис, но не можеше да я разпознае.

— Чакайте! — извика той, когато минаха покрай него. — Какво искате от нея? Пуснете я! Кои са тези? Какво искат?

Само за миг единият метаморф трепна и той видя момичето с кестенявата коса, но наистина само за миг. После четиримата се отдалечиха плавно като призраци и изчезнаха в джунглата. Дъждът се усили, спусна се гъста мъгла и вече не се виждаше нищо. Нисмил спря в края на разчистеното място и напрегна слух, за да долови някакъв глас в шума на дъжда и бълбукането на потока. Стори му се, че чува плач и вик на болка, но това можеше да е някой от многобройните звуци на джунглата. Беше безпредметно да се опитва да последва метаморфите в гъстата, непрогледна мъгла.

Повече никога не видя Сарис, нито пък друг метаморф. Известно време се надяваше да се натъкне на променящи се в гората и те да го убият с полираните си дървени ножове, защото самотата беше станала нетърпима. Но това не се случи и когато си даде сметка, че живее сякаш под карантина — изолиран не само от Сарис, ако все още беше жива, но и от всички останали живи същества, — той реши, че повече не може да остане в колибата край потока. Прибра картините си, внимателно разглоби колибата и се отправи на дългото и опасно пътешествие към цивилизацията. Пристигна в подножието на замъка Връхни една седмица преди петдесетия си рожден ден. Разбра, че докато го е нямало лорд Триам е станал понтифекс, а неговото място е заел лорд Вилдивар, който не хранеше особени симпатии към изкуствата. Нисмил нае едно ателие — на брега на реката Стий — и отново започна да рисува. Работеше само по памет — картините му представляваха смущаващи, мрачни сцени от живота в джунглата, често се появяваха метаморфи. Това естествено не се хареса на веселия и безгрижен маджипурски свят и в началото почти нямаше купувачи. Но те привлякоха вниманието на херцог Кюраин, който бе започнал да се отегчава от слънчевото спокойствие и перфектните пропорции. Подкрепено от него, творчеството на Нисмил стана популярно и модерно и в последните години от живота му се купуваше всичко, което бе нарисувал.