Кървава музика [Blood Music - bg]

Сюзи ги гледаше зяпнала.

Навън беше късен следобед. Зад грамадните прозорци на ресторанта беше градът — нямаше и следа от мъхестите бели и кафяви покривала. И въпреки това не би могла да го познае. Вместо сградите от стъкло и бетон се виждаха ослепително бели, сякаш вдигнати от мрамор и кристал пирамиди и кубове — някои съвсем прозрачни. Дори контурите на Манхатън бяха коренно променени, странни и неузнаваеми.

Не приличаха на сгради. Не знаеше какво са.

В едно не се съмняваше — че са живи.

Майка й седеше зад една отрупана с храна маса. Няколко купи с най-различни салати, чинийки с маслини и рибно филе, към средата сладкиш и сладолед. Тя се усмихна, надигна се и разтвори ръце. Беше облечена в скъпа копринена рокля, с дълги ръкави и изглеждаше направо невероятно.

— Сюзи — повика я тя. — Не се плаши. Върнахме се да те видим.

Сюзи се сгуши в обятията й. Усещаше допира на топлата й кожа през тънката копринена материя. Всичко беше съвсем истинско. Просто Кенет и Хауърд бяха дошли при нея за да я отведат при майка й. Останалото нямаше никакво значение.

А над рамото й, през панорамния прозорец се виждаше промененият до неузнаваемост град.

— Мамо, какво е станало? — прошепна тя и погледна крадешком Кенет и Хауърд.

— Последния път, когато те видях, бяхме в кухнята — отвърна майка й. — Тогава не ми беше много до приказки. А след това се случиха един милион неща.

— Ти се разболя — произнесе обвинително Сюзи.

— Да… и не. Ела, седни. Сигурно си много гладна.

— Как да не съм, спала съм две седмици. Трябваше да съм умряла от глад.

— Тя все още не вярва — ухили се Хауърд.

— Шшшт! — мама му махна с ръка да мълчи. — Ами вие бихте ли повярвали на нейно място?

Двамата признаха, че не биха повярвали за нищо на света.

— Сега вече умирам от глад — въздъхна Сюзи и се предаде. Кенет дръпна един стол и я нагласи да седне. Приборите бяха от китайски порцелан и сребро.

— Май не трябваше да прекаляваме — промърмори Хауърд. — Стана съвсем като в сън.

— Нищо — успокои го Сюзи. Почти беше готова да се разплаче от щастие. — Винаги си обичал да се изхвърляш. — Тя взе една чиния и започна да я пълни подред.

— Все пак, знаете ли какво точно е станало?

— Не всичко — отвърна майка й.

— Само дето сега сме много по-умни отпреди — добави Хауърд. От как се помнеше беше преписвал на контролните. В училище не му вървеше. — Освен това не се нуждаем от телата си.

— По-бавно, по-бавно — спря ги майка й. — Нещата са малко по-сложи, миличка.

— Сега ние сме динозаврите — продължаваше Хауърд. — Когато се разболяхме…

Сюзи остави бавно вилицата и потъна в мълчание. Не ги чуваше, слушаше някакъв вътрешен глас.

Ние те излекувахме

Обичаме те

Нуждаем се от теб

— О, Боже мили! — извика тя и ги погледна втрещено. Вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар и изведнъж забеляза белезникавите ивици по кожата си. Извиваха се като жилки нагоре и изчезваха под ръкава.

— Сюзи, не се плаши — побърза да се намеси майка й. — Моля те, успокой се. Не са те закачали, защото не са можели да проникнат в тялото ти без да те убият. Разбираш ли, мъничката ми, ти имаш необичаен метаболизъм. Не си единствена, срещат се и други като теб. Но това вече не е проблем. Оставяме на теб да решиш. Искаме само да ни изслушаш, нас… и тях. Сега те са много по-напреднали и по-умни.