Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Аз също не знам. Но нали затова са изненади.
Той прояви умерен ентусиазъм, когато започнаха да обсъждат евентуалните свидетели по различните критерии — психиатъра, когото бе посещавал за овладяване на гнева, училищния психолог, един от социалните работници в МВЦ. Но само след малко се оклюма, притиснат от бремето на онова, което му предстоеше.
Започна да се разсейва, накрая съвсем се отнесе и Ву, самата тя не във върховна форма, не намери сили да го ободри. Според нея главното чувство, което го ръководеше, бе самосъжаление. Спираше на всяко изречение, гледаше втренчено пред себе си или се взираше в масата. На няколко пъти с мъка преглътна сълзите си.
— Защо си губим времето с това? — казваше той. — Никога няма да спечелим.
Или:
— Аз съм такъв неудачник. Това няма да промени нищо.
Или:
— За всички ще бъде по-добре ако се самоубия, нали?
Последната реплика стресна Ву.
— Защо би искал да го направиш, Андрю? На кого ще помогнеш?
— Ще сложа край на тази глупост. Така или иначе ще ме тикнат в затвора.
Ву призова на помощ цялото си търпение.
— Точно това ще се постараем да избегнем.
— Няма да успеем, нали?
— Не и ако не се опитаме.
Но и на самата нея думите й прозвучаха снизходително, все едно увещава за стотен път малко дете да си изяде кашичката.
— Дори и да се опитаме — каза той.
Напредваха бавно и мъчително, докато накрая го повикаха за вечеря. След излизането му тя се почувства на края на силите си и остана да седи с облегнати на масата лакти. След малко вдигна ръце и притисна очите си с пръсти.
Някой почука.
— Извинете. Госпожице Ву? — На прага стоеше пристав Котрел, който беше дошъл да заключи стаята. Задрямала ли беше? — Добре ли се чувствате?
— Да. Добре съм.
— Не ми изглеждате добре. Да ви донеса ли нещо? Вода?
Тя се облегна бавно назад.
— Какво ще кажете за нова глава? А може би и ново тяло към нея.
— Не би могло да се намери по-хубаво лице — каза той. — И определено не се нуждаете от ново тяло.
В момента тя се чувстваше толкова привлекателна, колкото боклукчийски камион, затова едва не се изсмя на комплимента. Но, помисли си Ву, младежът просто се опитва да бъде любезен.
— Благодаря — каза тя. — Съжалявам, че ви карам да чакате. Имах дълъг ден. — Започна да събира папките и книжата, разпилени върху масата.
— Нека ви помогна, госпожице Ву — каза той.
— Няма нужда, благодаря. Ще се оправя. Можете да ме наричате Ейми.
— А аз съм Рей, както навярно си спомняш. — Приставът почака, докато си прибере документите и ги натъпче в коженото си куфарче. Когато се наведе да го вдигне, той каза: — Това нещо сигурно тежи цял тон. Поне дай да ти го нося. Изтощена, с пулсираща от махмурлука глава, тя най-после кимна:
— Много мило от твоя страна.
Той пристъпи в стаята, вдигна куфарчето и я подхвана под лакътя.
— Сигурна ли си, че можеш да ходиш?
Всъщност тя хранеше известни съмнения, но направи една крачка, после още една и след минута вече вървяха към изхода. Котрел я придружи навън до телената ограда и отвори портала. Остави куфарчето й на земята и когато Ву се обърна да се сбогува, очите им се срещнаха за миг. Тя си помисли, че долавя в тях същото дебнещо изражение, което й беше направило впечатление в съдебната зала. Очите му отново й се сториха някак празни, но изведнъж — сякаш имаше дистанционно, с което да ги контролира — в тях проблесна искрица живот.
— Клиентът ти изглежда доста съкрушен — каза той.
Тя издиша шумно въздух.
— Не го обвинявам. Сам се прецака.
— Как така?
— Бях му издействала осем години в изправителен дом, а той отказа. Сега го заплашва до живот без право на обжалване.
— Ще го преместят при възрастните?
— Още не, но е много вероятно. Опитвам се да го накарам да ми помогне, но той, изглежда, не знае смисъла на думата „съдействие“.
— Може би е просто уплашен.
— Сигурна съм в това. И има защо. О, Боже! — Тя вдигна ръка и притисна слепоочието си. С другата се опря на портала за опора. Котрел пристъпи бързо и я сграбчи за раменете.
— Имаш вид, все едно всеки момент ще припаднеш.
Трябва да поседнеш.
Тя кимна и се облегна на него. Като я подкрепяше, двамата се отправиха обратно към бараките.
От фоайето на административната сграда Джейсън Бранд видя приставът да й носи куфарчето и да я придружава до портала, където се спряха и поговориха една минута. Не искаше тя да го види, поне докато не беше сама, затова остана на мястото си.
Ву не беше напускала мислите му от нощта, която бяха прекарали заедно, и сега Бранд бе неспособен да откъсне очи от нея. Бе я харесал от мига, в който я видя, още от университета. Но все се случваше така, че единият от двамата или имаше друга връзка, или пък се занимаваше с някой голям процес и образът й повече или по-малко избледня от съзнанието му, докато не се появи в съдебната зала миналата седмица, когато най-после — поне така си помисли — нямаше никаква пречка.