Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Не точно. Каза, че това щяло да бъде един вид генерална репетиция за процеса, ако се стигне дотам. Което е предимство.
— Обзалагам се, че е.
— Наистина.
Той пак сви рамене.
— Така или иначе, мамо, не съм извършил нищо и въпреки това ме държат затворен. Щом могат да направят това, не мисля, че някога изобщо ще ме пуснат да изляза.
Линда не искаше да спори с него и каза:
— Да изчакаме до вторник и да се надяваме на най-доброто.
— Мамо, най-доброто, дори да спечелим във вторник, са осем години.
— Не, ако те съдят като непълнолетен, най-лошото са осем години.
— Страхотно — каза той. — Може би трябва да празнуваме по този случай.
— Андрю.
— Добре де, добре.
— Да видим какво ще стане. Не падай духом. — Тя му се усмихна съучастнически и му стисна ръката.
Настъпи дълго мълчание. Най-после тя каза:
— Искам да те попитам нещо.
— Давай.
— И искам да ми кажеш съвсем откровено мнението си.
— Добре.
Тя напълни дробовете си с въздух.
— Нали знаеш Нюпорт Оупън… — Това беше тенис турнир в Южна Калифорния, на който присъстваха последните няколко години. — Започва утре и…
Той издърпа ръката си от нейната.
— Вървете.
— Сигурен ли си? — Тя се вгледа в лицето му, за да открие евентуални признаци на колебание, но не забеляза нищо. — Нямаш ли нищо против?
— Защо да имам?
— Ами няма да можем да те посещаваме.
— Всичко е наред. И без това през повечето време ще работим с Ейми. Няма значение.
— Все това повтаряш.
— Защото е вярно. Няма значение.
— Няма да заминем, ако за теб би имало значение, знаеш добре. Дори и най-малкото. Категорично.
— Знам.
— Имаме тези билети от месеци. Наистина са скъпи, но с радост ще ги оставим да пропаднат. Наистина.
— Няма нужда.
— Но дори и да заминем, ще се върнем в понеделник и ще имаме много време до делото.
— Мамо, казах вървете. Най-сериозно. Не е кой знае какво.
— Сигурен ли си? Искам да кажа, напълно сигурен?
— Напълно — отвърна той. — Сто процента. Вървете и се забавлявайте.
Не беше се стъмнило съвсем, но Ву спусна щорите в апартамента си и запали лампите. Чувстваше се като сдъвкана и изплюта и бе много разстроена от мисълта, че Глицки може наистина да я подозира в убийството на Алън. Когато най-после се прибра у дома след разпита, глътна още няколко аспирина, изми си зъбите и си взе душ.
Главата още я болеше, но вече не толкова непоносимо. Когато се събудеше утре сутринта, щеше да се почувства почти като човешко същество. Срути на леглото и едва успя да се завие презглава, да се обърне настрана и да затвори очи, когато на вратата се позвъни. Този път наистина нямаше да обърне внимание на звъна. Денят й беше ужасен и тя искаше по-скоро да свърши, а единственият начин това да стане бе да заспи. Който и да беше, щеше да си отиде.
Отново се позвъни.
Оставете ме намира! Тя се уви по-плътно в завивките. Но чукането, което последва, прозвуча властно. Три силни удара.
— Ейми, отвори! — Бранд.
Тя отметна одеялата, зашляпа боса към вратата по дъбовия паркет и каза, без да отваря:
— Какво искаш, Джейсън? Опитвам се да спя. Не се чувствам добре.
— Искам да говоря с теб.
— Утре.
— Само две минути.
— Можеш да ми се извиниш и през вратата.
— Не е само това.
— Нима? — Тя се поколеба, после въздъхна. — Ох, добре. Чакай малко да си облека нещо.
Натисна ключа на лампата до вратата, обу си джинсите и напъха в тях жълтата памучна тениска, с която спеше.
Помисли дали да не употреби още трийсет секунди, за да си сложи сутиен — не желаеше да изпраща каквито и да било сексуални сигнали — но щом разговорът щеше да трае само две минути, не си заслужаваше. После веднага щеше отново да се мушне в кревата. Освен това нямаше грим, косата й бе още влажна, а очите й сигурно изглеждаха опустошени. Приличаше на истинска развалина.
Отвори вратата.
Облечен в сив делови костюм, бяла риза и червена вратовръзка, Бранд пристъпваше неловко от крак на крак. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Той прочисти гърлото си.
— Може ли да вляза?
Като отстъпи безмълвно назад, тя го пусна да мине и затвори вратата.
Той се запъти към голямата маса, която служеше за всичко, придърпа си стол и седна. Огледа се, за да се ориентира, сякаш виждаше стаята за първи път в живота си. Онази нощ бяха толкова нетърпеливи да се озоват в леглото, че не бе имало време да го разведе наоколо. След това той дори не запали лампата — навлече си дрехите в тъмното и просто си тръгна.
Тя се облегна в очакване на плота до мивката със скръстени ръце.