Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Не, разбира се, че не. Не ми трябваше адвокат.
— Добре, госпожице Ву. Благодаря ви за съдействието.
Приставът предложи на Линда да се срещне със сина си в централната зала за посетители, много по-голяма от стаята, която бяха използвали последните два пъти. Тя му каза, че предпочита малката стая, тъй като иска да разговаря със сина си в по-интимна обстановка. Но той й отвърна, че е невъзможно, защото стаята за срещи на адвокатите с клиентите им в момента е заета. Тук държаха много деца и всичките си имаха адвокати и родители. Затова тя зачака права — имаше само дванайсет стола — и закрачи до гимнастическия салон и обратно. Най-после се освободи един стол и тя седна между две жени, едната латиноамериканка, другата афроамериканка. Изведнъж си даде безпощадна сметка, че е единствената бяла жена тук.
Със сведен надолу поглед Андрю влезе с провлечената си, леко разкрачена походка, кършейки малко пресилено рамене. Тя се запита каква е тая мода сред тийнейджърите да се държат враждебно и предизвикателно, после се опита да си спомни кога Андрю беше възприел тази походка. Според нея беше по времето, когато престана да й говори — всъщност престана да говори с всички в семейството — преди три или четири години.
Но какво можеше да стори тя? Родителите не бяха в състояние да контролират децата си или да налагат дисциплина. Не и в днешния свят, когато всички порастваха толкова бързо, когато телевизията, филмите и интернет заливаха хлапетата с една и съща култура, караха ги да се обличат по един и същи начин, да говорят на един и същи жаргон, дори да се движат еднакво. Линда смяташе, че е неспособна да наложи влиянието си срещу такава неумолима и вездесъща сила. Ако се опиташе да ги научиш на обноски, да ги възпиташ и дисциплинираш, да моделираш поведението им, те просто не те допускаха до себе си. Дори нямаше смисъл да опитваш, щяха да те намразят още повече заради това. Трябваше да бъдеш техен приятел, ако ти разрешаха, а иначе да ги оставиш намира. Можеше да се надяваш най-много, че накрая ще го надраснат и отново ще влязат в пътя. Но Линда беше сигурна, че това е извън контрола й.
Вътрешната преграда й попречи да го прегърне. Липсваше и контактът. Може би се дразнеше, но слава Богу, още й позволяваше да го прегръща от време на време. Наистина, правеше го неохотно и отговаряше на прегръдката й без всякакъв ентусиазъм. Но все още беше нейното малко момченце и тя не знаеше друг начин да стигне до сърцето му.
Андрю придърпа стола си и седна срещу нея. Не му бяха сложили белезници. Можеха да си държат ръцете през парапета, който ги делеше, макар че Андрю сигурно нямаше да иска.
— Здравей — каза тя.
— Здравей.
Мълчание.
— Не се ли радваш да ме видиш?
— Разбира се. — Пауза. — Благодаря, че се отби.
— Хал и Алиша ти пращат много здраве.
— Не се съмнявам.
— Не искаш ли и ти да им изпратиш поздрави?
Очите му бяха безизразни.
— Защо не.
За миг тя се уплаши, че повече нямат какво да си кажат. Направи нов опит.
— Всичко наред ли е?
— Да.
— Наистина ли?
Вдигане на рамене. Отново мълчание.
— Изглеждаш ми малко уморен. Хранят ли те добре?
— Аха. — Той въздъхна дълбоко и най-после каза нещо съществено. — Адвокатката ми беше тук преди малко.
— Знам. Обади ни се.
— Какво ви каза?
Линда се опита да звучи жизнерадостно, но новината не беше особено оптимистична.
— По твоя случай ще работи още един адвокат от нейната фирма. Казва, че бил наистина добър.
— Ти какво очакваш да каже, че е лайнар ли?
— Ами… — Тя предпочиташе да не използва такъв език, но не искаше да казва нищо, което би могло да прозвучи като поучение. Не и при тези обстоятелства, с всичките неприятности, които му се бяха струпали на главата.
— Разказала на Хал и за тези критерии, според които могат да те задържат тук.
— Да — отвърна той. — Хотел „Риц“.
Линда въздъхна.
— Харесваш ли я?
— Кого?
— Ейми. С Хал мислим, че си върши работата чудесно, а сега води на помощ и този старши партньор. Но ако не я харесваш…
— Всъщност не ме интересува. Наред е, струва ми се.
Няма значение.
— Разбира се, че има, Андрю. Не губи надежда.
— Добре.
— Наистина, недей — повтори тя.
Той поклати глава.
— Да, да, прекрасна идея, мамо. Само дето започва да ми се струва, че никога няма да ме освободят от ареста.
— Не говори така. — Тя протегна ръка през преградата. — Ето, хвани ми ръката.
— Това няма да помогне с нищо.
— Моля те, заради мен.
Той отново въздъхна и пъхна ръка в дланта й.
— Значи във вторник ще се разглежда онова дело, за да се реши дали да ме задържат тук. Тя не ви ли каза, че нещата не са много розови?