Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Всеизвестна е ролята, която е играел Распутин като царедворец на Николай. Не се знае обаче, че доста преди Распутин мнозина влиятелни личности от обкръжението на руския цар са проявявали интерес към езотеричното. През последното десетилетие на XIX в. и в началото на нашето столетие такъв кръг се оформя около човек, известен като мосю Филип, и неговия духовен наставник, който редовно гостува в двореца в Петербург. А наставник на мосю Филип е не друг, а французинът Папюс160, езотерик, свързан с Жюл Доанел (основател на неокатарската църква в Лангедок), Пеладан (който твърди, че е открил гроба на Христос), Ема Калве и Клод Дебюси. Накратко, „френското окултно възраждане“ от края на миналия век не само намира почва и в Петербург. Неговите представители се радват на привилегията да са лични довереници на царя и царицата.

Но езотеричният кръжец около Папюс и мосю Филип се натъква на активното противодействие на някои други влиятелни личности, например на великата княгиня Елизавета, твърдо решена да наложи сред царедворците своите фаворити. Сред любимците й е една тъмна личност, останала в историята с псевдонима Сергей Нилус. Някъде през 1903 г. той занася на царя един твърде съмнителен документ, според който срещу Николай се подготвял заговор. Ако обаче е очаквал царят да му е благодарен, явно е бил силно разочарован. Николай заявява, че това е гнусен фалшификат, и се разпорежда всички екземпляри от него да бъдат унищожени. Изпаднал в немилост, Нилус е прогонен от двореца.

Но документът или най-малкото един екземпляр от него се запазва. През 1903 г. е тиражиран в някакъв вестник, никой обаче не му обръща внимание. През 1905 г. е публикуван отново, този път в приложението към една от книгите на прочутия философ мистик Владимир Соловьов. Сега вече материалът разпалва любопитството, за да се превърне в един от най-оспорваните и скандални документи на нашия век.

Става дума за трактат или по-точно, за обществено-политическа програма. Появявал се е под различни леко променени заглавия, най-известното от които е „Протоколите на старейшините от Сион“161. Смята се, че източникът им е еврейски, и за повечето антисемити от онова време „Протоколите“ са безспорно доказателство за „световна еврейска конспирация“. Така например през 1919 г. „Протоколите“ са раздадени на белогвардейците, които през следващите две години, по време на Гражданската война, избиват 60 хиляди евреи, задето били организирали революцията от 1917 г. През 1919 г. ги разпространява и Алфред Розенберг, по-късно главен теоретик на расизма и един от най-яростните привърженици на националсоциализма в Германия. В „Моята борба“ Хитлер цитира „Протоколите“, за да обоснове фанатичните си предразсъдъци; твърди се, че фюрерът е вярвал безпрекословно в автентичността им. Английският вестник „Морнинг Поуст“ също не подлага на съмнение достоверността им. През 1921 г. дори „Таймс“ ги взима на сериозно и едва по-късно признава грешката си. Днес специалистите са на мнение, че „Протоколите“, поне в сегашния им вид, са груб и недодялан фалшификат, с което сме напълно съгласни. Въпреки това те и досега биват разпространявани в Латинска Америка, Испания и дори Великобритания като антисемитска пропаганда162.