Ключът на светлината

Малъри забърза по стълбите и с периферното си зрение забеляза картините по стените. Градския пейзаж от Флоренция, морския на Аутър Бенкс и портрета на Флин в офиса му.

Продължи към детската стая. И там стените бяха украсени с нейни картини. Приказните сцени, които бе рисувала по време на цялата си бременност.

В кошчето с лъскави дръжки малкото й момченце нетърпеливо молеше за внимание.

— Ето ме, съкровище. Мама е тук. Взе го на ръце.

„Ще има косите на баща си“, помисли, докато го люлееше и му пееше. По главичката му вече се бе появил тъмен мъх, който на светлината имаше кестеняв оттенък. Беше толкова съвършен.

Но докато го носеше към масата за преобуване, коленете й затрепериха. Как се казва? Какво е името на бебето? Изпаднала в паника, тя го притисна към себе си и се завъртя, когато Флин да влиза в стаята.

— Изглеждаш страхотно, Малъри. Обичам те.

— Флин. — Нещо ставаше с очите й. Виждаше през него, сякаш образът му чезне. — Нещо не е наред.

— Спокойно. Няма нищо. Всичко е така, както ти би искала да бъде.

— Но не е истинско, нали? — Очите й се насълзиха. — Не е реално.

— Би могло да стане.

Проблясна светлина и тя се озова в ателие, озарено от слънце. Бе пълно с картини, подпрени на стените или окачени на стативи. Стоеше пред платно, изпъстрено с чудесни цветове и форми. Държеше в ръката си четка и вече я потапяше в разтвор върху палитрата.

— Аз я нарисувах — прошепна тя, загледана в картината. Беше горски пейзаж, с лека мъгла и зеленикаво сияние между дърветата. Човекът, който вървеше по пътеката, бе сам. „Не е самотен — помисли си Малъри. — Просто търси уединение“. В края й бе домът му и му оставаха още няколко минути да се наслади на тишината и магията на гората.

Всичко това бе сътворено от нейната ръка, нейното сърце и душа. Чувстваше го и ясно си спомняше всяко движение на четката по всяко от платната в ателието. Гордостта и усещането за сила я изпълниха едновременно с болка и наслада.

— Имам талант. — Обзета от радост, продължи да рисува. — Трябва да го използвам.

Вдъхновението бе като наркотик, от който тя ненаситно черпеше. Знаеше как да получи желания оттенък, кога да плъзне четката със замах и кога да се съсредоточи върху малки детайли. Как да създаде усещане за светлина и сянка, за да накара този, който гледа картината, да се почувства, сякаш се намира сред гората, върви по пътеката и очаква да види къщата в края й.

Но докато рисуваше, по бузите й потекоха сълзи.

— Това не е истинско.

— Би могло да стане.

Изпусна четката и се завъртя така рязко, че боите се разляха.

Той стоеше до нея, озарен от слънчевите лъчи. И все пак бе тъмен. Косите му, черни и лъскави, достигаха до раменете му и изглеждаха развети като разперени криле. Очите му бяха оловносиви. Под тях се открояваха високи, изпъкнали скули, а на чувствените му устни играеше дяволита усмивка.

„Красив е — помисли си тя. — Как е възможно да е красив?“

— Нима очакваше да видиш демон? Същество от кошмарен сън? — Насмешката го правеше още по-чаровен. — Защо? Защото са те накарали да мислиш, че съм зъл, а?