Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Почти очаквах лично кралят да ми поднесе вино — продължи той.
— Знаеш, че избирам само най-изключителните. Алсалам не отговаря на изискванията ми. — Грендал пое виното от жената почти без да я поглежда, и не за първи път Самаил се зачуди дали любимците й не са поредният параван, също като дърдоренето.
— Рано или късно ще се изтървеш, Грендал. Някой от посетителите ти може да разпознае този, който му поднася вино или оправя леглото му, и да има достатъчно разум да мълчи, докато не напусне. Какво ще направиш, ако такъв човек дойде с войска, за да освободи близките си? Една стрела може и да не е шок-копие, но все пак може да те убие.
Тя отметна глава и се засмя, ведро и весело, явно твърде глупава, за да схване вложената в думите му обида. Явно, стига човек да не я познаваше.
— О, Самаил, но защо трябва да ги оставям да виждат нещо друго освен това, което аз искам да видят? Разбира се, че не изпращам котенцата си да ги обслужват. Поддръжниците на Алсалам, както и противниците му, дори Заклетите в Дракона, си отиват оттук убедени, че поддържам тях и само тях. А освен това не искат да безпокоят една страдалка. — Тя преля и образът й в миг се промени. Кожата й стана груба, косата и очите й тъмни, но посърнали; изглеждаше мършава и крехка, някогашна красива доманка, бавно губеща битката си с болестта. Едно докосване щеше да докаже, че ъглестите черти на това лице не са нейните — само най-финото прилагане на Илюзията можеше да преодолее това изпитание, — но в следващия миг тя отново си стана същата и се усмихна лукаво. — Няма да повярваш до каква степен всички ми се доверяват и ме слушат.
Той не преставаше да се удивлява, че бе избрала да остане тук, в толкова известно място в цял Арад Доман, при гражданската война и анархията. Разбира се, не смяташе, че е допуснала другите Избраници да разберат къде се е установила. Това, че му беше доверила местонахождението си, го караше да бъде нащрек. Тя си падаше по удоволствията и не скъпеше усилия да си ги достави, но все пак този палат… беше нужен доста труд, за да се предпази от бъркотиите наоколо, да не позволи на никого да я запита къде се е дянал старият му собственик заедно с цялото си семейство и слугите си. Самаил нямаше да се изненада, ако всеки доманец, дошъл да я посети тук, си заминаваше убеден, че тази къща е била дарена на фамилията й още от Разрушението. Тя толкова често използваше Принудата като чук, че човек можеше и да забрави за способността й да владее по-тънките й форми твърде деликатно, извивайки пътеката на човешкия разсъдък така подмолно, че дори най-внимателният поглед да не може да отличи всяка нейна диря. Всъщност тя може би беше най-добрата в това изкуство от всички, живели на този свят.
Той остави Портала да изчезне, но задържа сайдин — нейните хитрини не можеха да въздействат на човек, прегърнал Извора. А и честно казано, той дори изпитваше известна наслада от борбата за оцеляване и в тази ежедневна битка доказваше своята пригодност и сила пред самия себе си. Тя нямаше как да разбере, че все още държи здраво сайдин, но се усмихна леко над бокала си, сякаш го знаеше. Не му допадаха хора, които се преструват, че знаят някои неща, точно толкова, колкото не харесваше такива, които знаеха неща, за които той сам беше в неведение.
— Какво имаш да ми казваш? — попита той по-грубо, отколкото му се искаше.
— За Луз Терин? Теб, изглежда, нищо друго не те интересува. Виж, от него какво котенце би се получило… Бих го направила централна фигура във всяко забавление. Не че е толкова красив, но същността му го компенсира. — Тя отново се усмихна и промърмори: — А пък как ги обичам височки…
Самаил едва се сдържа да не се изправи на пръсти, за да стане по-висок. Не че беше нисък, но се дразнеше, че ръстът му не съответства на способностите. Луз Терин навремето беше с една глава по-висок от него; също и ал-Тор сега. Винаги се смяташе, че по-високите мъже са по-добри. Ново усилие му струваше да не опипа белега, разцепил лицето му от косата до късо подстриганата брада. Луз Терин му го беше направил: оставил си го беше за спомен. Подозираше, че нарочно беше схванали въпроса му „погрешно“, само за да го подразни.
— Луз Терин умря отдавна — каза той дрезгаво. — Ранд ал-Тор е само един селски дългуч, един карач на чосс, който просто има късмет досега.