Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Мат закуцука към масата до задната стена, около която се бяха оклюмали Талманес, Дерид и Нейлсийн. Талманес се взираше в дъното на чашата си, сякаш се надяваше да навлече оттам някакви умни отговори. Ухилен, Дерид гледаше как Нейлсийн се мъчи да отпъди една дебеличка слугиня със сиви очи и светлоруса коса, без да желае да признае, че на краката му излезли пришки. Мат опря юмруци на масата.
— Бандата тръгва на юг призори. Хващайте се да подготвяте хората.
Тримата го зяпнаха.
— Ами че то остават само няколко часа — възрази Талманес, а Нейлсийн каза:
— За толкова време няма да можем да ги изкараме от пивниците.
Дерид се навъси и поклати глава.
— Никой от нас няма да може да поспи тази нощ.
— Аз ще поспя — отвърна Мат. — Един от вас да ме събуди след два часа. На разсъмване тръгваме.
В сивкавия предутринен здрач Мат седеше на гърба на Пипе и гледаше как Бандата на Червената ръка напуска Мероне. Всичките шест хиляди. Половината конници, половината пешаци, и всички вдигащи толкова шум, че и мъртъвци можеха да разбудят. Въпреки ранния час по улиците се беше подредил шпалир от хора, други бяха надвиснали от прозорците на горните етажи.
Червеният стяг на Бандата бе най-отпред — бяло поле в червена рамка, с червена ръка и бродирано отдолу в алено мотото на Бандата. „Довйе-анди се товя сагайн.“ — Време е да хвърлим зара. Със стяга яздеха Нейлсийн, Дерид и Талманес, зад тях — десет конници с пурпурни платнища на конете блъскаха медни барабани и още толкова тромпетисти подсилваха звука. Следваха конниците на Нейлсийн, смесица от тайренски рицари и Бранители на Камъка, кайриенски лордчета с техните цон на гърбовете и следващи ги спешени слуги, и шепа андорци, всеки ескадрон и отделение със своя собствен дълъг пряпорец с Червената ръка и номер. Мат ги беше накарал да хвърлят жребий кой какъв номер да получи.
Смесването им беше предизвикало известно ръмжене; не малко, казано честно. В началото всички кайриенци следваха Талманес, а тайренците — Нейлсийн. Пехотата беше сбиротък от самото начало. Имаше известно мърморене и при настояването му всяка част да е с еднакъв брой войници, както и за номерата на вимпелите им. Лордовете и капитаните винаги бяха събирали със себе си толкова души, колкото ги последват, известни като мъжете на Едорион или на Нейлсийн, или на Аландрин. Отчасти и досега все още го правеха — например петстотинте на Едорион се наричаха „Чуковете на Едорион“, а не Първи ескадрон — но Мат беше набил в главите им, че всеки от тях принадлежи на Бандата, без значение в коя точно страна се е родил, и че всеки, който не желае да служи така, както той е определил, е свободен да се маха. Удивителното беше, че никой не бе напуснал.
А защо оставаха, беше трудно да се разбере. След като той ги водеше, определено побеждаваха, но някои загиваха. Трудно му беше да ги изхранва и да им осигурява заплатите сравнително редовно, а можеха преспокойно да забравят за богатството, което толкова се хвалеха, че ще плячкосат. Досега никой не беше видял и един петак от това „богатство“ и Мат не виждаше възможност изобщо да го получат някога. Беше си чиста лудост.
Първи ескадрон надигна възглас, бързо подет от Четвърти и Пети. „Леопардите на Карломин“ и „Орлите на Реймон“, така се наричаха.
— С лорд Матрим към победа! С лорд Матрим към победа!
Ако Мат имаше някой камък подръка, щеше да го хвърли по тях.
Последва пехотата — като гънеща се змия. Двадесет отряда с високо вдигнати пики, следвани от още пет с лъкове или арбалети. И всички бойци пееха:
Мат изчака песента да свърши и заби пети в хълбоците на Пипе. Нямаше нужда да се занимава с фургоните на обоза в тила и с колоната резервни коне. Конете или щяха да окуцеят оттук до Тийр, или да измрат от неща, за които налбантите нищо не можеха да направят, а един конник без кон не струваше много. Няколко малки кораба поеха надолу по реката, изпънали триъгълни платна. Всеки от тях бе вдигнал малък флаг с Червената ръка.
Когато се изравни с челото на колоната, слънцето вече надничаше над хоризонта. Той придърпа ниско шапката си да се предпази от яростния му сребрист блясък. Нейлсийн се прозяваше, а Дерид се беше отпуснал на седлото, сякаш всеки момент щеше да заспи. Само Талманес яздеше с изправен гръб, широко отворени очи и нащрек.
— Днес искам да покрием тридесет и пет мили — каза им Мат. — Като се уверим, че можем да минаваме по тридесет и пет мили дневно, ще видим колко още можем да дръпнем. — Те, разбира се, го зяпнаха. Конете не можеха да издържат дълго на такава скорост, а всички освен айилците смятаха двадесет и пет мили за много добър дневен преход на пехота. Но трябваше да го изиграе така, както беше замислено. — Комадрин е писал: „Атакувай на такъв терен, където противникът ти вярва, че не можеш да се появиш, от неочаквана посока и в неочакван момент. Отбранявай се там, където противникът ти ще е убеден, че няма да го направиш, и когато е убеден, че ще побегнеш. Изненадата е ключът към победата, а скоростта е ключът към изненадата. За войника изненадата е живот.“