Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
С появата й всички долу се раздвижиха по-енергично и по-грациозно, доколкото това беше възможно, стараейки се да се представят колкото може по-добре. Съществуваха само за да й доставят удоволствие. Грендал се беше погрижила за това.
Тя посочи една група от четирима акробати — тъмнокос мъж, поддържащ във въздуха три стройни жени с лъскави от намазаните с благовония тела.
— Тези, струва ми се, са ми фаворитите. Рамзид е братът на доманския крал. Жената, стъпила на раменете му, е съпругата му. Другите две са най-младата сестра и най-голямата дъщеря на краля. Не мислиш ли, че е забележително колко могат да се научат хората, когато ги окуражиш малко? Като си помисли човек колко таланти се похабяват… — Това беше един от любимите й възгледи: място за всеки и всеки на мястото си, избрано според личните дарби и нуждите на обществото. Нужди, които, изглежда, винаги се свеждаха до собствените й прищевки. Грендал посочи един много тъмнокож мъж и една жена с къдрави коси, и двамата много красиви. Стройната двойка свиреше на странно издължени арфи със звънчета, отекващи на дърпането на струните с кристално ехо.
— Най-новата ми придобивка, чак от земите отвъд Айилската пустош. Би трябвало да са ми благодарни, че ги спасих. Чиапе беше Ш’боан, нещо като императрица, наскоро овдовяла, а Шаофан трябваше да се ожени за нея и да стане Ш’ботай. Седем години тя щеше да царува с абсолютна власт, след което да умре. След което той щеше да си намери нова Ш’боан и да царува абсолютно седем години, до смъртта си. Този цикъл са го следвали близо три хиляди години без прекъсване. — Тя се засмя и поклати глава. — Според Шаофан тези смърти били естествени. Волята на Шарката, така го наричат. За тях всичко е „Волята на Шарката“.
Грендал дрънкаше като последна глупачка, но човек наистина трябваше да е глупав, за да я вземе за такава. Това, което тя уж изтърваваше с бърборенето си, винаги се оказваше грижливо наместено. Целият въпрос беше да доловиш защо го прави и какво иска да спечели с това. Защо изведнъж ще й хрумне да отвлече „домашни любимци“ от толкова далече? Тя рядко се отклоняваше от пътя си. Дали не се опитваше да отвлече вниманието му към земите отвъд Айилската пустош, внушавайки му, че има някакви свои интереси там? Но полето на битката щеше да е тук. Първият допир на Великия властелин, когато се измъкнеше на свобода, щеше да падне тъкмо тук. Останалата част от света щеше да бъде пометена от краищата на вихрите, щеше дори да бъде разсипана от бурите, но тези бури щяха да започнат тук.
— Щом толкова членове на доманската кралска фамилия се радват на твоето одобрение — каза той сухо, — изненадан съм, че не виждам още.
Някаква тъмнокоса жена, не млада, но с онази бледа хубост и изтънченост, които се запазват през целия живот, изникна до лакътя му и му поднесе с две ръце кристален бокал с пунш. Той го пое, въпреки че нямаше намерение да пие. Съюзите, колкото и временни да бяха, бяха нещо много хубаво, но колкото по-малко Избраници останеха до Деня на завръщането, толкова по-голяма беше вероятността един от оцелелите да бъде провъзгласен за Не-блис. Великият властелин винаги беше окуражавал такава… надпревара; само най-приспособимите бяха достойни да му служат. Понякога Самаил дори вярваше, че онзи, който ще е избран да властва над света вечно, ще е последният оцелял Избраник.
Жената отстъпи място на мускулест младеж, държащ златен поднос с друг бокал и подобаваща му висока кана. И двамата бяха облечени в ефирни бели роби и нито един дори не погледна към отвора на Портала към покоите му в Иллиан. След като жената служеше на Грендал, лицето й беше самото олицетворение на преклонението. Нямаше никаква опасност, ако говориш в присъствието на нейните слуги и любимци, въпреки че сред тях не можеше да се намери и един Приятел на Мрака — Грендал не се доверяваше на Приятелите на Мрака: твърдеше, че лесно се огъвали, но количеството Принуда, което тя лично прилагаше към слугуващите й, оставаше малко място за нещо по-различно от благоговение.