Адският свят
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адският свят». Краткое содержание книги:
Най-сетне Капитанът и хората му достигнаха алеята. Натискът на чудовищата отслабна веднага — високите сгради пазеха фланговете. Но нещо плоско и люспесто се спусна отгоре. Корби със светкавичен изстрел на деструктора се опита да отбие нападението, ала успя единствено да пробие дупка в мембраната на крилото му. Кристъл довърши работата с попадение в главата и чужденецът отпуснато падна на земята. Двамата бойци го стъпкаха с крака и го оставиха на прииждащите озверели негови събратя. Те се струпаха около трептящото тяло и така запушиха уличката.
Хънтър погледна напред и дъхът му секна — огромна тълпа зверове бе блокирала изхода, а няколко от тях тичаха към хората. Трябваше да спрат. Корби надникна над рамото на Капитана и като видя какъв е проблемът, бурно изруга.
— Сега сме в капан, нали? — спокойно запита Линдхолм.
— Май наистина е така — съгласи се Хънтър. — Трябва да си извоюваме път за отстъпление. Това е всичко. До площада остава половин километър и ще е жалко, ако не успеем да се доберем до катера.
Дяволската Ескадрила изгради плътна стена от силовите си екрани и уверено замарширува към идващите чужденци.
Останалото от Меган Де Чанс пълзеше бавно по пода. Тялото й можеше да се движи единствено така. След него оставаше влажна ясна следа. Искаше да последва Ескадрилата и да предупреди Капитана, че не може да осъществи взривяването, но дори тази проста задача не беше по силите й. Влиянието на великото Устройство нарастваше и тялото на новоприетото създание започна да се разпада. Плътта се стичаше като стопения восък на горяща свещ. Четината на трансформираните пръсти се сипеше по пода.
Единственото, което още действаше, бяха имплантите. Някъде в мъждукащото съзнание проблясна искра и то се опита да се съсредоточи за връзка с компютрите на катера… Нещо, което би могло да се нарече усмивка, изкриви лицето му. Една последна надежда имаше то, едно последно оръжие, което да хвърли по кулата.
То активизира комимплантата и се свърза с компютрите. Няколко мига му бяха необходими да мине на дистанционно управление и да насочи катера по нов курс. Съществото тихо се засмя и се сви на кълбо до най-близката стена. Много повече време му отне търсенето на начин да натисне спусъка с това, което бе останало от пръстите му, но все пак енергийният лъч успя да пробие дупка в стената на кулата. Сега то можеше да гледа навън в тъмнината.
Една ярка звезда се размърда, започна бавно да наедрява и скоро катерът се насочи право към Медната кула.
Чужденците бяха обградили плътно Ескадрилата; те напираха от двете страни, поваляйки тези, които нямаха място в пробуждащия се свят. Бойците от флота се биеха с горчива увереност; като опитни и много преживели хора осъзнаваха добре, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Нападателите можеха да бъдат ранявани, разкъсвани, временно отблъсквани, но нямаше начин да бъдат убити — раните им заздравяваха след секунди. Съществата се бореха и разкъсваха едно друго, ала сега това ги настървяваше срещу хората.
Хънтър видя един взрив от деструктор да разкъсва обвивката на Медната кула и за миг си помисли, че експлозивите са избухнали по-рано. Но после прецени, че щетите са незначителни. Какво, по дяволите, прави там есперката? Чужденците се юрнаха отново напред и той мигновено се впусна във вихъра на битката. Спазми в мускулите и невероятна умора се стовариха като непоносима тежест върху ръцете му. Дори силовият екран вече не можеше да го предпазва от атаките.
Точно в този миг нисък продължителен рев се открои над звуците на битката и Хънтър отправи изпълнен с надежда поглед към нощното небе. Катерът се приближаваше от изток, двигателите му гърмяха неистово, корпусът се очертаваше от бордовите светлини. Сърцето на човека се изпълни с надежда и той се включи още по-ожесточен в борбата.
Това, което беше останало от Меган Де Чанс, наблюдаваше полета на катера над града и се опитваше да се засмее. Последното предизвикателство на съществото срещу Устройството, което го бе унищожило, ставаше действителност. То плачеше и едрите сълзи дълбаеха дълбоки дири по лицето му, сякаш бяха от киселина.
Катерът бучеше над града, насочил се право към Медната кула. Съществото подаде чрез ком-имплантата си последна команда и тихо продължи да се смее през сълзи, докато плътта му не се разпадна напълно.