Адският свят

Изследователката водеше Екадрилата надолу през кулата. Нямаше вече нито внезапни нападения, нито защитни механизми. Те достигнаха пробития от тях отвор и Хънтър направи знак на хората си да изчакат, докато той огледа положението навън. Взря се предпазливо в мрака и стомахът го присви болезнено. Докъдето му стигаха очите, Медната кула бе заобиколена от живо море. Размерите на тварите варираха на височина и дължина. Те чакаха мълчаливи и подредени в редици. Не мърдаха, не говореха, не се бореха помежду се. Великото Устройство ги бе повикало и те бяха пристигнали под въздействието на тихия му глас.

Хънтър се върна обратно в кулата.

— Отново има проблем, приятели.

— Още един ли? — възкликна Корби. — Този път какво?

— Погледнете един по един навън — отвърна Хънтър — и сами ще разберете. — Той търпеливо ги изчака да се върнат. Всички, дори и Изследователката, изглеждаха мрачни. — Чудовищата сега са кротки — продължи най-сетне. — Но излезем ли навън… всички бесове ще се развихрят!

— Какво всъщност чакат? — изуми се Линдхолм. — Те дори не се бият помежду си.

— Влиянието на кулата се засилва — предупреди ги Кристъл. — Капитане, трябва да съобщим на Мегън, че се нуждаем от повече време. Ние сме хванати в капан. Нужно е да се сетим, как да се измъкнем от тази бъркотия.

— Съществува такъв начин — отговори Хънтър. — Но ще трябва да синхронизираме действията си до секунда. Катерът скоро ще пристигне. Свободното място е точно толкова, колкото му е нужно за приземяване. С дистанционното управление ще отворим херметичната камера и ще се хвърлим веднага вътре.

— Тези гадове вън могат да бъдат доста бързи — намеси се Корби. — Какво ще стане, ако някой се спъне и падне?

— Стига приказки — сряза го Хънтър.

— Мразя тази планета — продължи Корби. — Наистина я мразя.

— Съществува още един проблем — изрече бавно Линдхолм. — Теоретично мястото за кацане е достатъчно, но в действителност е нужно голямо умение да се извърши приземяването с помощта на дистанционното управление. Нищо чудно корабът да се разбие. Необходимо е по-голямо свободно пространство.

— Тогава ще го създадем — решително отсече Кристъл, усмихна се и извади сабята си.

— Не — спря устрема й Хънтър. — Този път чудовищата са прекалено много. Започнем ли да се бием, те просто ще ни залеят с масата си. Има доста по-практичен начин. На около половин километър оттук забелязах широк площад, напълно подходящ за кацане. Приземявам там катера и ние се втурваме натам. Стига да сме достатъчно бързи и съобразителни, ще успеем да се измъкнем.

— Правилно ли съм те разбрал? — подсвирна Корби. — Ще трябва да си пробиваме път половин километър през тълпата чудовища?

— Точно така — отвърна Кристъл. — И не забравяй, че времето по часовника на Еспера тече неумолимо. Останем ли още малко тук, нищо няма да е в състояние да ни спаси.

— Мразя тази планета! — отново изруга Корби.

— Не е чак толкова отчайващо, колкото изглежда — успокои го Хънтър. — Вдясно, между онези две сгради, може да видите тясна алея. Връхлитаме светкавично върху чужденците, пробиваме си път и продължаваме по нея. Там няма много място и могат да ни гонят по един или двама в редица. Излизаме на площада и се качваме на катера. Край на приказките! Хайде, да вървим, докато нервите ни са още в ред.