Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
- Мариса се премести при нас.
-Какво? - Бъч се отпусна на матрака. - Какви ги дрънкаш, по дяволите?
- Хавърс я е изритал от къщата си.
- Заради мен?
- Аха.
Мръсно копеле...
- Тя е в имението, така че е на сигурно място. Обаче е адски разстроена.
Последва дълга пауза.
- Ченге? Там ли си, мой човек? -Да.
Бъч се излегна назад. И усети, че бедрата му потръпват от нуждата да стигнат до нея.
- Е, както казах, тя е добре. Искаш ли да ти я доведа тази вечер?
Бъч закри очите си с длан. Мисълта, че някой я беше наранил по какъвто и да било начин, го влудяваше. Толкова, че беше готов да убие някого.
- Бъч? Ало?
Мариса се намести в леглото с балдахин и придърпа завивките до брадичката си. Искаше й се да не е гола, но проблемът беше, че нямаше никакви дрехи.
Въпреки че тук нямаше кой да я безпокои, голотата я караше да се чувства... неудобно. Беше позорно, макар че никой никога нямаше да научи.
Тя се огледа. Стаята, в която я бяха настанили, беше прекрасна. Издържана в синьо и украсена с идиличен мотив, който се повтаряше навсякъде - по стените, по завесите, върху завивките и дори върху тапицерията на стола.
Знатната дама и коленичилият пред нея поклонник определено не бяха това, което Мариса би искала да вижда около себе си. Двамата френски влюбени й действаха угнетяващо, образите им се забиваха в съзнанието й като отривисти ноти, които описваха онова, което двамата с Бъч нямаха.
За да разреши този проблем, Мариса загаси осветлението и затвори очи. Ефектът беше мигновен - хаотичното стакато утихна като по чудо.
Каква бъркотия само! А и не можеше да не се зачуди какво още ще се обърка. Фриц и двама други догени бяха отишли да приберат вещите й от къщата на брат... не, от къщата на Хавърс и част от Мариса очакваше да се завърнат с празни ръце. Нищо чудно междувременно Хавърс да бе решил да се отърве от нещата й. Така, както беше сторил с нея.
Докато лежеше в мрака, тя се зае да пресява отломките от живота си, опитвайки се да прецени какво все още може да бъде използвано и с какво ще трябва да се прости завинаги. Откри единствено потискащи вехтории, бъркотия от нещастни спомени, които никак не й помагаха да реши накъде да поеме. Нямаше никаква представа нито какво иска да прави, нито къде би могла да отиде.
Което си беше съвсем в реда на нещата. Та тя беше прекарала три столетия в очакване и с надеждата някой мъж да я забележи. Три столетия, в които се опитваше да угоди на глимерата. Три столетия, през които отчаяно се беше старала да бъде нечия сестра, нечия дъщеря, нечия шелан. Всички тези налагани й отвън очаквания бяха физичните закони, управлявали нейния свят досега, по-всеобхватни и неотменни дори от гравитацията.
И докъде я бяха довели опитите й да ги спазва? Дотам да остане сама - без семейство, без партньор и отритната от обществото.
Много добре тогава - отсега нататък вече нямаше да се опитва да търси смисъла на нещата извън себе си. Може и да нямаше представа коя е, но по-добре беше да се лута объркана,
отколкото да позволи на обществото завинаги да я оплете в задушаващите си мрежи.
Телефонът до леглото иззвъия и Мариса подскочи. Не искаше да вдига, но той явно нямаше да спре, така че тя най-сетне вдигна слушалката ако не за друго, то за да го накара да замълчи.
- Ало?
- Господарке? - разнесе се почтителният глас на един доген. - Търси ви господарят Бъч. Ще приемете ли обаждането?
Страхотно, няма що! Значи беше научил.
- Господарке?
- Ъ-ъ-ъ... да, да, ще го приема.
- Много добре. Освен това му дадох директния ви номер. Изчакайте един момент.
От слушалката долетя изщракване, последвано от характерния дрезгав глас.
- Мариса? Добре ли си?
Ни най-малко, помисли си тя, но това не му влизаше в работата.
- Добре съм, благодаря. Бет и Рот ме посрещнаха много топло.
- Слушай, трябва да те видя.
- Така ли? Да разбирам ли, че всичките ти проблеми са се изпарили като по чудо? Сигурно си страшно доволен, че отново си напълно здрав. Поздравления.
Бъч изруга.
- Безпокоя се за теб.
- Много мило от твоя страна, но...
- Мариса...
- ... не бихме искали да бъда изложена на опасност, нали?
- Слушай, аз само...
- Така че е по-добре да стоиш настрани, за да не пострадам. - По дяволите, Мариса. По дяволите цялата шибана история. Мариса затвори очи, сърдита на света и на Бъч, и на брат си, и на себе си. А тъй като и той беше започнал здравата да се ядосва, разговорът заплашваше да стане взривоопасен. - Оценявам загрижеността ти, но съм добре - каза тя, овладявайки гласа си.