Довършителката

Уилям ме посрещна, като погледът му бързо се плъзна по мен – вероятно да провери дали нямам нужда от посещение в банята. Явно бързият ми тоалет на тръгване бе дал резултат или пък му се видях безнадежден случай, защото ме съпроводи директно към трапезарията. Със задоволство видях върху масата обичайното пищно угощение.

На прага икономът ме остави, като заръча да се настанявам, добавяйки, че „мадам Моригон и господин Джон“ ще дойдат всеки момент.

„Господин Джон?“, помислих си. Досега не го бях чувала да нарича брат ми така. Усетих свиване под лъжичката и то не беше от най-приятните.

Скоро те влязоха заедно в стаята и аз се изправих насреща им.

Моригон, както обикновено, беше безупречна и блестяща, в рокля с цвят на слонова кост и коса, прибрана високо на тила. Токчетата и трябва да бяха доста високи, защото се издигаше с няколко пръста над мен. Но вниманието ми бе привлечено най-вече от Джон. Трябваше да го погледна повторно, за да се уверя, че наистина е брат ми. Както обикновено бе спретнат и излъскан, а кожата му сияеше от здраве и грижи. Но косата му бе подстригана късо, почти до кожа, разкривайки красивата форма на главата му. Именно това го правеше почти неузнаваем. Така изглеждаше много, много по-възрастен.

Носеше сини сатенени панталони, златиста жилетка, бяла колосана риза и сако в ослепително зелено, с вертикални бели ивици. Чорапите и обувките му бяха черни, като последните бяха излъскани до блясък.

След като успях да прибера увисналата си от изненада челюст, отидох и го прегърнах. Усетих напрежение в тялото му, докато го правех. Неговите обятия не съдържаха топлина, а по-скоро досада. Отдръпнах се назад и казах:

– Джон, косата ти... – Гласът ми излезе прегракнал и усетих парене в очите и носа. – Изглеждаш толкова... пораснал.

– Благодаря ти, Вега – отвърна суховато той. – Време беше да я отрежа. Постоянно ми падаше на челото и ми пречеше да работя. Как вървят нещата при теб?

Погледнах смутено старите си дрехи и прокарах пръсти през сплъстените си кичури.

– Имам много работа покрай строежа на Стената – отвърнах. – Почти не ми остава време за друго.

– Разбирам, че си се върнала в къщата на родителите ни. И че си взела куче.

Думите бяха изречени без емоция, което накара устните ми да потреперят, а лицето ми да пламне.

– Да. Луун не приема животни в Общежитието.

– Е, не забравяй какво се случи с предишното ти куче – подхвърли той, все така безразлично.

– Ще сядаме ли на масата? – намеси се Моригон, която ни наблюдаваше внимателно.

Улових се, че я оглеждам скритом, сравнявайки я с Женската от бойното поле. Трябваше да имат някаква връзка. Макар и разделени от толкова много Сесии, приликата помежду им бе удивителна.

Храната бе великолепна и както всеки път, когато идвах тук, се натъпках до пръсване. Джон, от своя страна, се хранеше премерено, с уверени движения. Учудих се колко изискано се е научил да си служи с ножа и вилицата. И все пак, когато остави приборите, в чинията му не бе останала нито троха.