Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Чудесно. Справяй се.
— Трудно ли ще го открия?
— Нали се отказа да се правиш на всезнаещ?
— Татко, мисля, че трябва да го видя.
— Нямам време да те водя дотам.
— Само ми покажи пътя. Аз съм много добър в прикриването.
— Това ти го признавам. Добре. Сухай е Пазител на Логрус. Знакът на Хаоса се намира в пещера — някъде си. Единственият път, който знам, започва оттук.
— Къде по-точно?
— В началото има нещо като девет завоя. Ще ти помогна със заклинание за яснота.
— Не знам дяла твоята магия би имала някакъв ефект върху нещо като мен…
Пресегнах се чрез пръстена си — извинете, през Колелцето — положих серия от черни звездички, върху картата на маршрута, поднесох му я на своя образ на Логрус и казах:
— Аз съм те създал, създал съм и това заклинание.
— О, да — отвърна Чък. — Усещам достъпа до нужната информация.
— Тя ще ти се разкрива в определени моменти. Приеми формата на пръстен около левия ми показалец. Ще излезем от тази стая и ще минем през други стаи. Когато се приближим до верния път, ще ти го покажа с пръст. Продължи в тази посока и вече ще си изминал част от маршрута, който ще те отведе на друго място. Там някъде ще откриеш първата черна звезда, която ще ти покаже накъде да тръгнеш. После ще се добереш до втората звезда и тъй нататък. Може би накрая ще се озовеш в пещерата на Логрус. Използвай цялото си умение, за да не те забележи, и направи наблюденията си възможно най-бързо. После се върни по същия път.
Дяволският Чекрък се сви и се понесе към пръста ми.
— И ме намери, за да ми кажеш как е минало всичко.
— Бездруго щях да го направя — каза тъничкото гласче. — Не искам да давам допълнителен тласък на параноята ти.
— Гледай да не забравиш.
Прекосих стаята и преминах през дракона.
Озовахме се в малка дневна. През единия прозорец се виждаше планински пейзаж, а през другия — пустиня. Не заварихме никого. Продължих нататък и излязох в дълъг коридор. Да, точно както си го спомнях.
Закрачих по коридора, подминах няколко стаи, спрях пред една врата вляво, отворих я и пред мен се разкри богата колекция от парцали, метли, кофи и дори един леген. Точно така. Посочих към рафтовете вдясно.
— Намери черната звезда — казах.
— Сериозно ли говориш? — поинтересува се гласецът.
— Тръгни натам и ще разбереш.
От пръста ми се проточи светъл лъч, който сякаш се накъса, щом достигна до рафтовете, и след това се опна в нишка, която бързо стана толкова гъвка, че вече не можех да я видя.
— Успех — прошепнах аз и й обърнах гръб.
Затворих вратата и се запитах дали съм постъпил правилно. Утешаваше ме единствено мисълта, че ако не бях му показал пътя, той бездруго щеше да тръгне да търси Логрус и несъмнено щеше да го открие, рано или късно. Да става каквото ще става, си казах. Освен това бях любопитен какво ли ще успее да научи.
Върнах се обратно по коридора чак до малката дневна. В скоро време едва ли щеше да ми се удаде втори шанс да остана сам, затова реших да се възползвам. Седнах върху куп възглавници и измъкнах Картите си. Бързо открих сред тях скицирания по памет портрет на Корал. Вгледах се в чертите й и Картата се вледени.
Образът етана триизмерен, но после бързо ми се изплъзна и аз видях самия себе си: разхождах се по улиците на Амбър в онзи слънчев следобед, хванал Корал под ръка. Двамата тъкмо минавахме край няколко търговски сергии. После се спуснахме по склона на Колвир, право към ярките вълни на морето. Наоколо се носеха чайки. След това се озовахме в бистрото и масата литна към стената…
Покрих Картата с ръка. Корал спеше. Сънуваше. Човек се чувства странно, когато се озове сред нечий сън. Просто едно от странните тайнства на живота. Не си струваше да будя горкото момиче, само за да го попитам как се чувства. Можех да потърся Люк и да попитам него. Разрових отново колодата за Картата на Люк, но след като я открих, се поколебах. Нали и бездруго вече знаех, че Корал си почива. Повъртях Картата между пръстите си, после я оставих встрани и погледнах следващата…
Сиво, сребристо и черно… Лицето му беше просто една по-възрастна и по-сурова версия на моето собствено. От Картата ме гледаше Коруин, моят баща. Колко ли пъти бях плувал в пот, взрян в тази Карта, опитвайки се безуспешно да го достигна, докато накрая мозъкът ми се превръщаше в купчина стегнати до болка възли? Другите ми бяха казали, че това означава или че е мъртъв, или че е блокирал връзката. Неочаквано си спомних, че той ми бе разказал как веднъж всички заедно се опитали да се свържат с Бранд, но отначало не успели, защото той бил затворен на една далечна Сянка. Спомних си и как се бил мъчил да се свърже с мен, но огромното разстояние направило контакта почти невъзможен. Ами ако Коруин не беше мъртъв, нито пък не искаше да бъде безпокоен, а просто винаги се бе намирал твърде далеч, за да успея да се добера до съзнанието му?