Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
— Ти си красива, Рита, невероятно красива. Приеми огромната и силна любов на един мъж, който също си няма никого на белия свят, но изпитва нужда да обича и да бъде обичан. Истина е, че нямам много пари, а ти с малкия си хотел си почти богата в сравнение с мен, но повярвай ми, единственото ми желание е нашите две души да се слеят завинаги. Отговори ми „да“, Рита — ти, която си красива като най-красивите цветя в тази страна, красива като орхидеите. Не мога да ти кажа защо и как, но искам да знаеш, колкото и невероятно да ти се струва това, че те познавам и те обичам от дълги години насам. Ти трябва да ми принадлежиш така, както аз ти се заклевам, че ще ти принадлежа — изцяло и завинаги.
Но, както очаквах, Рита не се оказа лесно момиче. Трябваше да минат три дни, преди да се съгласи да ми се отдаде. Срамежлива и стеснителна, тя ме молеше да се крия, когато отивам в стаята й. После една хубава сутрин, без да съобщаваме официално на никого, ние просто престанахме да крием любовта си и аз съвсем естествено се заех с ролята на собственик на хотела.
Щастието ни беше пълно и пред мен се разкри възможността за съвсем нов живот — семеен живот. Аз, парият, беглецът от френската каторга, успях не само да се измъкна от блатото, но вече имах и свое домашно огнище с една жена, чиято душа бе красива като тялото й. Единствената сянка върху щастието ни идеше от факта, че бях женен във Франция и сега не можех да сключа брак с нея.
Да обичам, да бъда обичан, да имам свой дом — о, господи, колко великодушно е да ми дадеш всичко това!
Скитници по пътищата; скитници по моретата; авантюристи, които се нуждаят от приключения така, както останалите смъртни — от хляб и вода; мъже, които летят из живота както мигриращите ята в небето; скитници от градовете, които ден и нощ обикалят из бедняшките предградия, влизат в парковете, надничат в богаташките квартали и с гняв в сърцето търсят място, където да нанесат своя удар; скитници-анархисти, които на всяка крачка от съществуването си откриват колко егоистично всъщност е обществото; освободени затворници; войници в отпуска; войници, които се връщат от фронта; бегълци, преследвани от една система, която иска да ги пипне обратно и да ги тикне в килиите, за да ги доунищожи; всички те, да, всички без изключение, страдат от това, че в един или друг момент от живота си не са имали дом, и ако провидението им направи този подарък, те влизат в него така, както аз влязох в моя — с обновена душа, изпълнени с желание да дарят любов и зажаднели да получат обич.
Ето че най-после и аз като всички останали смъртни, като баща ми, като майка ми, като сестрите ми, като близките ми, най-после имах собствен дом и в него живееше и ме обичаше моето момиче.
И ако срещата с Рита промени почти изцяло начина ми на живот, ако ме накара да почувствам, че оттук нататък поемам по нов път, то това стана само защото тя беше наистина необикновена жена.
Първо, точно като мен тя бе пристигнала във Венецуела, за да избяга от нещо. Не от каторга или затвор, разбира се, но все пак за да избяга.
Беше дошла от Танжер преди половин година заедно с мъжа си, който я зарязал три месеца по-късно, за да се впусне в някаква авантюра на триста километра от Маракаибо. Тя не пожелала да тръгне с него и той я оставил да се оправя с хотела. В Маракаибо работеше брат й — търговски пътник, който почти не се свърташе на едно място.
Разказа ми за живота си, а аз я слушах внимателно. Моята принцеса се беше родила в един от бедните квартали на Танжер. Овдовялата й майка смело се опитвала да отгледа сама шестте си деца — три момчета и три момичета. Рита била най-малката.
Още като дете тя превърнала улицата в свой дом. Не искала да прекарва дните си в двете стаички, обитавани от седемчленното й семейство. Предпочитала да се разхожда из парковете, арабските пазари, да наблюдава хората, които се тълпели из тях, ядели, пеели, пиели и крещели на всички възможни езици. Ходела босонога. За останалите деца и съседите от квартала била просто Рикита. С другарчетата си — тайфа весели хлапета, прекарвала далеч повече време на плажа или на пристанището, отколкото в училище. Но вече знаела как да защитава реда си на дългата опашка пред градската чешма, когато трябвало да занесе вкъщи ведро с вода. Съгласила се да сложи обувки чак когато станала на десет години.