Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Сто и дванайсет дни продължило пътуването! На Острови Зелени нос им се наложило да спрат за дълго, тъй като корабчето било бая надупчено и дори за малко не потънало при една по-силна буря. Докато го поправяли, пътниците трябвало да спят на пристанището. Мъжът на Рита бил загубил първоначалната си смелост. Казвал, че е чиста лудост да се носиш из Атлантическия океан в тази разнебитена черупка. Рита се опитвала да му повдигне духа — обяснявала му, че капитанът е викинг, а викингите са най-добрите моряци на света и затова трябва да му имат пълно доверие. И тогава като гръм от ясно небе дошла новината! Испанците успели да научат, че онзи мръсник капитанът си е намерил други пътници й ще се възползва от принудителното им отсъствие, за да поеме с новите си клиенти към Дакар още тази нощ. Веднага избухнал бунт. Предупредили властите и групом се отправили към корабчето. Обградили капитана, заплашили го. Испанците имали ножове. Духовете се успокоили, когато капитанът обещал, че ще стигнат до Венецуела. Съгласил се дори да бъде под непрестанната опека на някой от пасажерите. И така, още на следващия ден те напуснали Зелени нос… Пред тях се простирал Атлантикът.

Двайсет и пет дни по-късно видели на хоризонта очертанията на островите Тестигос — отдалечена от континента венецуелска територия. Забравили всички неприятности — бурите, перките на акулите, гърбовете на делфините, които блъскали лодката им на игра, гадините в брашното, дори случая със Зелени нос. Рита била толкова щастлива, че забравила за предателството на капитана и го разцелувала по двете бузи. Корабчето се тресяло от песента, която испанците съчинили по пътя (където има испанци, там винаги се намира китара и певец):