Вълкът през зимата [bg]

- Звучи откачено, нали? - каза той. - Звучи като бълнувания на луд.

- Не бих използвал толкова силни думи.

- И щяхте да сте един от малцината. Обаче лесно може да се докаже. Диърдън запада, но в сравнение с Томасвил е като Лас Вегас. Децата ни заминават, защото тук няма работа и няма надежда да има. Магазините и работилниците се закриват, а онези, които все още се държат, предлагат само неща, от които имат нужда старите нещастници като мен. Градовете в целия този район постепенно загиват - всички освен Проспъръс. Той среща трудности, защото навсякъде е трудно, но не колкото нас. Той е изолиран. Той е защитен. Изсмуква живота от всички околни селища, за да се храни. Съдба, късмет, божия воля - наречете го както искате, но онова, което трябва да стигне за всички ни, не е много, а Проспъръс го е взел изцяло за себе си.

Сервитьорката с бухналата коса дойде да ми предложи още кафе. Изглежда, бях единственият в бара, който го пиеше, и тя, естествено, не искаше да изхвърли онова, което беше останало в каната. Чакаше ме дълъг път до дома. Кафето щеше да ми помогне да остана буден. Обаче го изпих набързо. Не мислех, че Юклид Дейнс може да ми каже още нещо съществено.

- Има ли други като вас? - попитах.

- Опърничави? Параноици? Фантазьори?

- Или „вероотстъпници“?

Той се усмихна, когато употребих тази дума.

- Има неколцина. Доста. Но те си мълчат повече от мен. Не е здравословно да се дразнят хората оттатък в Проспъръс. Започва се с дребни неща - кучето ти изчезва, колата ти се поврежда или пък в данъчното се получава анонимно обаждане, че поработваш настрани, колкото да си покриеш сметките в бара - но после тормозът ескалира. Не само икономиката е причина дребният бизнес тук да загива и семействата да си тръгват.

- Но вие сте останали.

Той взе писалката и отвинти капачката, готов да се върне към книжата си. Зърнах марката. „Тибалди“. По-късно я проверих в интернет. Цените на тези писалки тръгваха от 400 и стигаха до 40 000 долара. По тази, която използваше Юклид Дейнс, имаше доста злато.

- Може да ви приличам на откачен стар глупак, който живее в занемарена къща с повече кучета дори от хлебарките и сестра, която умее да готви само месно руло -каза той, - но брат ми беше съдия във Върховния съд на Масачузетс, племенниците ми са адвокати и банкери и никой не може да ми каже за игрите на борсата нещо, което да не знам. Разполагам с пари и с известно влияние. Мисля, че тъкмо заради това ме мразят толкова: защото, освен грешка на природата, бих могъл да бъда и един от тях. И въпреки че не съм, те все пак смятат, че би трябвало да съм на страната на богатите и привилегированите, защото аз самият съм богат и привилегирован. Така че Проспъръс не може да предприеме нищо против мен, нито пък да ме сплаши. Единственото, което може, е да чака да умра. Но дори и тогава негодниците ще се сблъскат с безбройните юридически спънки, с които съм обвързал земите си, и едва ли ще намерят начин да строят върху тях, преди да настъпи краят на света. Приятно ми бе да поговоря с вас, господин Паркър. Желая ви успех, каквото и да разследвате.