![Истинската история за носа на Пинокио [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/5/istinskata-istoriya-za-nosa-na-pinokio-bg-download.jpg)
Истинската история за носа на Пинокио [bg]
- Автор: Перссон Лейф Густав Вилли
- Серия: Еверт Бекстрьом #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-632-3
- Переводчик: Мартин Ненов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Истинската история за носа на Пинокио [bg]». Краткое содержание книги:
53
Просто да седи пред компютъра и да клати глава на всички снимки, които полицаят му показва, съвсем не беше трудно, но в сряда сутринта положението на Ара Доста стана сериозно. Предиобеда той прекара три часа заедно със симпатичния криминален инспектор Ек, за да създадат портрет по описание на човека, когото полицията търсеше, и задачата така го погълна, че той забрави предпазливостта си и необходимостта да не се набива на очи и вместо това реши да се доближи максимално до образа в паметта си.
Когато Ара ходеше на училище в Смоланд, предметите, свързани с изкуството, бяха любимите му, той беше най-добър в класа по рисуване и когато завърши гимназия и се премести в Стокхолм дори замисляше да кандидатства в Художествената академия и сериозно да се заеме с изкуството. Вместо това той се озовава в компютърна фирма и една куриерска служба като помощник на непълно работно време и десет години по-късно все още се препитаваше по този начин. Работа на непълно работно време и временни дейности, а от пет години работеше и допълнително като шофьор на такси. Всеки следващ ден се сливаше с предишния, така минаваха месеци и години, а плановете си за изкуство отдавна беше изоставил. С изключение на тази сутрин, когато се озова в ръцете на един съвсем обикновен полицай, който впрочем беше ненадминат виртуоз в създаването на портрети по описание.
Те седяха там един до друг пред екрана на компютъра и отначало Ек, с помощта на описанието на Ара, с молив и обикновен лист хартия състави груба скица на лицето, което Ара беше видял. След това той включи компютъра и заедно те си помагаха, докато наместят всички детайли. Формата на лицето, ушите, носа, очите и устата. Разстоянието между отделните части на лицето, обърнаха внимание на всичко, от косата и челото до брадичката, подбрадието и шията. Когато свършиха, около два часа по-късно, портретът по описание приличаше досущ на снимката, на която беше поклатил отрицателно глава предния ден.
— Да, това е той — каза Ара. „Чудя се как един художник може да избере да стане полицай“, помисли си той.
— Ако вземем една скала от едно до десет, където десет е пълна прилика, колко точки би дал на тази снимка? — попита Ек.
— Десет — отвърна без колебание Ара. — Това си е направо снимка за паспорт.
— Десет — повтори Ек. Усмивката му беше също толкова приятелска, но може би не толкова убедена.
— Добре, де — каза Ара. — Да кажем девет, за по-сигурно. Беше жесток тип, не изглеждаше мил. Не е толкова лесно да се улови този израз, може би. Но пък едва ли изглежда по този начин през цялото време.
— Не, да се надяваме, че не — подсмихна се Ек. — Доколкото си спомням, каза, че ти се е сторил висок. Приблизително един и деветдесет, струва ми се, каза? Ти самият си почти един и седемдесет, ако не се лъжа — добави Ек.
— Да — отвърна Ара, като не можа да прикрие изненадата си. — Откъде знаете?
— Аз съм един и седемдесет и пет — поясни Ек и се усмихна отново. — Освен това те проверих в нашия паспортен регистър, ако трябва да бъда честен.
— Да, останах с впечатлението, че е много по-висок от мен — потвърди Ара.
След това Ек се извини, помоли за петнайсет минути от времето на Ара, докато направи ново търсене в регистъра с описанията. Когато се върна след четиринайсет минути, той носеше със себе си няколко снимки на същия човек, на които Ара беше поклатил отрицателно глава. Не само редовните полицейски снимки, но и такива, които трябва да са били направени, когато са го следили. Когато слиза от автомобил, минава през врата, включително няколко снимки, докато тренира в една спортна зала.
— Да — потвърди Ара. — Почти сигурно е, че е той. Мисля, че го разпознавам. Дали не съм го пропуснал, докато седяхме тук вчера? — „Какво, по дяволите, правя?“ — помисли си той. Ако ченгето реши да го покажат по „Издирва се“ довечера, няма да види и стотинка от онзи журналист.
— Случват се такива неща — отвърна Ек и го потупа по рамото. — От мен да го знаеш, постоянно се случва. Понякога, чисто и просто, на паметта ѝ трябва малко време — добави той, понеже и през ум не му минаваше да загатне подозренията за действителното състояние на нещата.
— Доколко си сигурен? — продължи той. — Ако използваме същата скала от едно до десет, където десет означава, че си напълно сигурен — продължи Ек.
— Не знам — каза Ара и сви рамене в израз на съмнение. — Седем, може би. А може и шест.
— Седем или може би шест — повтори Ек. — Макар че на портрета, който направихме, би дал девет или може би дори десет.