Разкази с неочакван край [bg]

— Значи на теб ти се струва приятно?

— Да, Уилям, така е. И особено за един доктор по философия. Ще бъде изключително изживяване. Ще можеш да разсъждаваш върху световните проблеми с безпристрастие и спокойствие, непостигнати досега от човешко същество. И кой знае, всичко е възможно — могат да ти хрумнат велики мисли и решения, велики идеи, които да революционизират целия ни досегашен живот. Опитай се само да си представиш степента на съсредоточаване, която ще успееш да достигнеш!

— И безсилието — допълних.

— Глупости. Няма да има безсилие. Без желание няма и безсилие, а ти не може да имаш никакви желания. Във всеки случай, не и физически.

— Да, но сигурно ще съм способен да си припомня предишния си живот и може би ще пожелая да се върна към него.

— Какво, в този хаос? Да напуснеш удобния си леген и да се върнеш в тази лудница?

— Отговори ми на още един въпрос. Колко дълго смяташ, че можеш да го поддържаш жив?

— Мозъка ли? Кой знае? Вероятно много, много години. Условията ще са идеални. Повечето от факторите, които улесняват износването, ще липсват, благодарение на изкуственото сърце. Кръвното налягане непрекъснато ще бъде постоянно — условие, което е невъзможно в живота. Химическият състав на кръвта ще бъде близко до идеалния. В нея няма да има примеси, вируси, бактерии, нищо. Разбира се, глупаво е да се правят догадки, но според мен, при такива условия мозъкът може да живее двеста-триста години. Довиждане засега. Ще се отбия да те видя утре — завърши Ланди и бързо излезе, като ме остави, както би могла да се досетиш, с голям смут в душата.

Първата ми реакция, след като той си отиде, беше пълно отвращение. Цялата тази работа никак не ми харесваше. Имаше нещо принципно отблъскващо в идеята, че аз самият, с напълно запазени умствени способности, ще бъда сведен до някакво късче слизеста материя, пльоснато в локва вода. Беше чудовищно, скверно, нечестиво. Друго, което ме тревожеше, бе чувството на безпомощност. Нямаше начин да не го изпитам веднага щом Ланди ме постави в легена. След това връщане назад нямаше да има, нямаше да мога да протестирам, нито да обяснявам. Оставах обречен дотогава, докато те решеха да бъда жив. А какво ще стане, ако не мога да го понеса? Ако, например, се окаже, че е ужасно болезнено? Ако ме хване истерията?

Няма да имам крака, с които да избягам. Глас, с който да крещя. Нищо. Просто трябва да се хиля и да търпя следващите два века.

Само дето няма да имам и уста, с която да се хиля.

В този миг ми хрумна следната странна мисъл. Нали хората с ампутирани крака често страдат от заблуждението, че краката им са все още на мястото си? Нали твърдят пред сестрата, че пръстите, които вече не съществуват, адски ги сърбят? Имах чувството, че съвсем наскоро бях чувал нещо за това.