Хари Потър и стаята на тайните

— Нали знаеш, че нямам и представа, Гойл! Колко пъти ще ти казвам? — сопна се Малфой. — А и татко не ще да ми каже нищичко за последния път, когато Стаята на тайните е била отворена. Е, вярно, че е станало преди петдесет години, когато и той още не е бил в училището. Но пък знае всичко, ама казва, че се пази в тайна и щяло да стане подозрително, ако аз знам твърде много. Едно знам обаче със сигурност — последния път, когато е била отворена Стаята на тайните, е умрял мътнород. Бас държа, че е само въпрос на време, преди някой от тях да бъде убит, и този път… Надявам се да е оная Грейнджър — завърши той злорадо.

Рон стисна гигантските пестници на Краб. Разбирайки, че ще се издадат, ако Рон удари в този момент Малфой, Хари му хвърли предупредителен поглед и каза:

— Ти знаеш ли дали са хванали оня, дето отворил Стаята последния път?

— Ами да. Който и да е бил, изгонили са го — каза Малфой. — Сигурно е още в Азкабан.

— В Азкабан ли? — озадачи се Хари.

— В Азкабан я! В затвора за магьосници — каза Малфой, гледайки го с недоумение. — Ама сериозно ти казвам, ако загряваш толкова бавно, направо ще тръгнеш назад. — Той се понамести в стола си и продължи: — Татко казва да си мълча и да оставя Наследника на Слидерин да си свърши работата. Той смята, че училището има нужда да се очисти от всички мътнороди, ама аз да не се замесвам в тая работа. Татко, естествено, си има много други грижи в момента. Нали разбрахте, че от Министерството на магията нахлуха в замъка ни миналата седмица.

Хари се помъчи да изрази тревога по глупавото лице на Гойл.

— Да, да… — продължи Малфой. — Ама за щастие не намериха кой знае какво. Татко има някои много ценни произведения на Черните изкуства. Но добре че и ние си имаме наша стая на тайните под пода на гостната.

— Хайде де! — възкликна Рон.

Малфой го погледна. Погледна го и Хари. Рон се изчерви, дори косата му като че ли почервеня. Носът му бавно се удължаваше… Явно часът на отварата изтичаше. Рон заприличваше на себе си, а ако се съдеше по ужаса в очите му, обърнати към Хари, с него ставаше същото.

И двамата скочиха на крака.

— Трябва ми лекарство за стомаха — смотолеви Рон. Без повече да се маят, те прекосиха на бегом общата стая на „Слидерин“, хвърлиха се през каменната стена и хукнаха по коридора с отчаяната надежда, че Малфой не е забелязал нищо. Хари усещаше как огромните обувки на Гойл се изхлузват от краката му и трябваше да си повдига наметалото, тъй като се смаляваше. Втурнаха се по стълбите към тъмната входна зала, в която вече отекваше глухото думкане от килера със заключените вътре Краб и Гойл. Щом оставиха обувките им отвън пред вратата, те изтичаха по чорапи по мраморното стълбище към тоалетната на Стенещата Миртъл.

— Е, не беше съвсем загубено време — пръв проговори Рон, като си пое въздух и затвори вратата зад гърба си. — Така и не разбрахме кой е виновен за нападенията, но още утре ще пиша на татко да претърсят под гостната у Малфой.

Хари погледна лицето си в напуканото огледало — почти бе станал отново същият. Сложи си и очилата, а Рон потропа на вратата на Хърмаяни.