Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Излизай, Хърмаяни, имаме много да ти разправяме…
— Махайте се! — изписука Хърмаяни.
Хари и Рон се спогледаха.
— Какво ти е? — попита я Рон. — Вече трябва да си станала пак нормална, ние с Хари…
Но през вратата на кабинката внезапно се появи Стенещата Миртъл. Хари не я беше виждал толкова доволна.
— Охоооооо, какво ще видите! — обяви тя. — Ужас!
Те чуха резето да се плъзга и Хърмаяни излезе, хлипайки, с мантия върху главата си.
— Какво става? — колебливо попита Рон. — Да не би още да имаш носа на Милисънт или…
Хърмаяни пусна полите на мантията и Рон залитна назад към умивалника. Цялото й лице бе покрито с черна козина. Очите й бяха станали жълти, а над косата й стърчаха дълги остри уши.
— Косъмът е бил от к-котка! — хълцаше тя. — М-милисънт Б-булстроуд сигурно има котка! А тая отвара не бива да се използва за преобразяване в животни!
— Ами сега? — само успя да каже Рон.
— Как ще ти се подиграват само! — провикна се Миртъл щастливо.
— Ще се оправиш, Хърмаяни — побърза да каже Хари. — Сега ще те заведем в болничното крило и добре че Мадам Помфри никога не задава твърде много въпроси…
Необходимо им беше дълго време да убедят Хърмаяни да напусне тоалетната. Стенещата Миртъл ги изпрати с весело хихикане.
— Чакай само да разберат всички, че имаш и опашка.
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
ПОТАЙНИЯТ ДНЕВНИК
Хърмаяни остана в болничното крило няколко седмици. Когато учениците се върнаха от коледната ваканция, плъзнаха всякакви слухове за нейното изчезване, понеже всички мислеха, че е била нападната. Толкова много ученици се изредиха през болничното крило, опитвайки се да я зърнат, че се наложи Мадам Помфри да опъне завеси около леглото на Хърмаяни, за да й спести срама да я видят с окосмено лице. Хари и Рон я посещаваха всяка вечер. Като започнаха занятията от новия срок, редовно й носеха домашните.
— Ако на мен ми беше поникнала козина, щях да си дам почивка от ученето — каза Рон, като тръсна цял куп книги на нощното й шкафче една вечер.
— Не ставай глупав, Рон! Нали не бива да изоставам — решително му възрази Хърмаяни.
Настроението й значително се беше подобрило, тъй като космите бяха опадали от лицето и очите й постепенно добиваха отново кафявия си цвят.
— Да сте научавали нещо ново? — добави тя шепнешком, за да не я чуе Мадам Помфри.
— Нищо — мрачно отвърна Хари.
— Толкова бях сигурен, че е Малфой… — каза Рон може би за стотен път.
— Какво е това? — попита Хари, сочейки нещо златисто, което се подаваше изпод възглавницата на Хърмаяни.
— А, картичка с благопожелания — припряно отвърна Хърмаяни и се опита да я напъха по-навътре.
Но Рон я изпревари. Той измъкна картичката, отвори я с един замах и зачете на глас: „На мис Грейнджър с пожелания за бързо възстановяване от нейния загрижен преподавател професор Гилдрой Локхарт, носител на Ордена на Мерлин трета степен, почетен член на Лигата за защита от Тъмните сили и петкратен лауреат на наградата на «Седмичник на магьосницата» за най-чаровна усмивка.“
Рон възмутено погледна Хърмаяни.
— И ти спиш с това под възглавницата си?
Но Хърмаяни бе избавена от задължението да отговори, защото Мадам Помфри влетя в стаята с вечерната доза лекарства.
— Не е ли голям мазник този Локхарт? — попита Рон, като излизаха от болничното крило и тръгваха по стълбите към кулата на „Грифиндор“.
Снейп им беше дал огромно домашно и Хари си мислеше, че няма да може да го направи и до шести курс. Рон вече съжаляваше, че не бе попитал Хърмаяни колко опашки от плъхове трябва да се добавят за отвара, от която да ти настръхне косата, когато до ушите им стигна някаква гневна тирада от горния етаж.
— Това е Филч — прошепна Хари.
Двамата се затичаха нагоре по стълбите. После спряха и се огледаха.
— Допускаш ли, че още някой е бил нападнат? — напрегнато попита Рон.
Те стояха безшумно, наострили уши към виковете на Филч, които звучаха истерично.
— …да ми отваря още работа! Трябва цяла нощ да бърша, като че нямам какво друго да правя. Не, това е вече твърде много, отивам при Дъмбълдор…
Стъпките му се отдалечиха и те чуха да се затръшва врата в далечината. Подадоха глави иззад ъгъла. Филч явно бе дежурил на обичайното си място за наблюдение, защото пак се оказаха точно там, където бе нападната Госпожа Норис.
Веднага разбраха за какво е крещял Филч. Половината коридор беше наводнен и водата като че ли продължаваше да излиза изпод вратата на тоалетната на Стенещата Миртъл.
След като Филч престана да крещи, те можаха да различат жалбите на Миртъл, отекващи от стените на тоалетната.