Последната тайна на Дома Господен

Събра длани. Част от него чувстваше, че трябва да каже една кидуш или поне някаква молитва. Отхвърли идеята. Какъв беше смисълът да се моли на един господ, който позволяваше да се случват такива неща? Който си седеше на небето и безстрастно наблюдаваше ужасите и нещастията долу? Не, във вярата нямаше утеха; тя беше куха, празна и беззвучна като спукана камбана. Пъхна ръце в джобовете си, обърна гръб на гроба и си затананика научена от дядо му стара еврейска народна песен за бедното момче, което се влюбило в жената на богатия равин.

Беше я арестувал. Така се бяха запознали. Извънредно сантиментално, като в евтин любовен роман, но така беше станало. Тя участваше в протестен митинг срещу израелските поселища в предградията; той беше в полицейския кордон, изпратен да отблъсне протестиращите. Беше станало меле, тя го беше изритала в пищяла, той й беше щракнал белезниците й я беше натикал в полицейския микробус. Всичко беше станало толкова бързо, че не бе имал време да забележи колко е красива. Чак по-късно в килията в участъка, докато беше записвал личните й данни, а тя настояваше, че израелската окупация на Западния бряг е несправедлива, откри, че не може да откъсне поглед от разрешената й кестенява коса, от стройните загорели ръце, от искрящите й сиви очи, гневни и страстни, но и нежни, изпълнени с интелигентност и хумор, и разбра, че е добър човек, мил човек, и че виковете и грубото й държане бяха само фасада.

Можеше да й предяви обвинение — трябваше да й предяви обвинение, — но в крайна сметка я освободи с предупреждение. Фактът, че не му беше благодарила за тази услуга — точно обратното, беше се ядосала, сякаш снизходителността му някак омаловажаваше протеста й, — незнайно защо му беше направил повече впечатление дори от външния й вид.

Никога не беше имал самочувствие по отношение на жените, притесняваше се от мечешката си фигура, грубоватото си лице и големия си нос, и цели три дни събира смелост да й се обади. Когато го стори, тя го взе за някакъв неин приятел, който си прави майтап с нея; но след това разбра, че е онзи, за когото й се представя, тегли му една майна и затвори телефона. Обади й се пак на следващия ден, на по-следващия и на още по-следващия. Интересът (и унижението) му растяха правопропорционално на броя на затръшванията на телефона, докато накрая на нея й омръзна и се съгласи да изпие с него едно питие в кварталния бар само за да й се „разкара от главата“.

Дори и тогава помежду им едва ли щеше да се случи нещо, ако не бяха спагетите. До този момент от срещата разговорът вървеше сковано и скучно, прекъсван от неловко мълчание и повишен тон, когато тя го кореше за отношението на правителството към палестинците, а той й отвръщаше, че скапаните палестинци си заслужават всичко до последната капка. Всъщност, осъзнали, че нямат нищо общо помежду си, тъкмо си тръгваха, когато един сервитьор се блъсна в него и разсипа пълната със спагети със сос чиния върху бялата му риза. Тя се разсмя, той я изгледа на кръв, но след това също се разсмя на абсурдната ситуация; и в този миг на споделено веселие помежду им най-после припламна нещо, като прогонила мрака запалена клечка кибрит. Сервитьорът му даде назаем някаква тениска, което ги развесели още повече, защото му беше тясна и носеше неуместния надпис „ГЕЙ СЪМ И СЕ ГОРДЕЯ“. Приеха да пият по едно за сметка на заведението, върнаха се на масата си и подновиха разговора, този път избягвайки умишлено политиката. Вместо това говориха за себе си, за детството си, за хобитата и семействата си.