Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Тя го записа и го подчерта.
— Кой е този?
— Ами, именно това е удивителното. Поне доколкото си спомням — макар че, както ти казах днес следобед, този период ми е малко мътен, — това е човекът, построил Църквата на Божи гроб. Или по-скоро я е построил наново. Първоначалната църква е била византийска, така ми се струва. А дали не беше римска? Не помня. Както и да е, няма значение. Работата е в това, че в епохата на кръстоносните походи църквата е била построена наново изцяло и когато са копали под основите, този Уилям дьо Релинкур сигурно е намерил някакво удивително съкровище.
Лейла настръхна.
— Какво съкровище?
— Не знам. Май никой не знае. Историята е записана в една от хрониките на кръстоносците. Май беше на Уилям Тирски, не съм сигурен, може и да бъркам. Просто ми се стори невероятно съвпадение. Двама души с едни и същи инициали, по едно и също време в Йерусалим да са намерили един и същ загадъчен предмет. Изключително.
Лейла нахвърля няколко бележки, взе превода, който бяха направили следобеда и се зачете.
— Лейла?
— Да, на телефона съм. Просто четях писмото.
Тя го дочете, остави листа и прокара ръка през късата си коса.
— Нещо не мога да схвана, Том. Ако ставаше въпрос за политика, имам бележник, пълен с телефони, но средновековна история… Не знам абсолютно нищо. Никога не ми е била интересна.
Настъпи мълчание.
— Ако искаш, можем…
Знаеше какво ще каже и го прекъсна веднага.
— Предпочитам сама да проучвам. Съжалявам, просто това ми е начинът на работа. Нищо лично.
Гласът й беше хладен и официален. При други обстоятелства щеше да се извини — в крайна сметка й беше направил доста голяма услуга, — но тази нощ не беше в настроение.
— Разбира се, разбира се — измърмори той, стреснат от резкия й тон. — Напълно те разбирам. И аз съм така.
— Просто ми трябва някаква нишка, Том. Някой, който да разбира от темата. Можеш ли да ми помогнеш?
Чуваше дишането му от другия край на линията.
— Моля те? — добави.
Продължително мълчание.
— Има един човек в Църквата на Божи гроб — каза накрая, малко обидено. — Един православен свещеник, грък. Отец Сергии, май така се казваше. Едър, дебел мъж. Знае всичко за историята на църквата. Писал е книги за нея. Може да ти бъде полезен.
Тя си записа името.
— Благодаря ти, Том. Задължена съм ти.
Долови, че очаква нещо повече от нея. Че очаква някаква мила дума, някакво окуражаване. Но не беше в настроение. Уилям дьо Релинкур — само за това беше способна да мисли в момента.
— Благодаря ти — повтори. — Ще ти се обадя.
Затвори телефона, поседя, загледана в написаното на листа име, включи лаптопа си в телефонната линия, влезе в „Гугъл“ и започна да търси.
Луксор
Утринната омара все още се стелеше над банановите плантации, когато Халифа пристигна във вилата на Янсен в Карнак, отключи градинската порта и пое по пътеката от чакъл към едноетажната сграда с дървената й врата и затворените с кепенци прозорци.
Предишния следобед и вечерта беше работил по досието на Шлегел, беше си водил бележки, беше проследил отново случая. Както подозираше Хасани, ползата от досието беше почти никаква. Беше му припомнило някои забравени подробности — снимките на трупа на Шлегел, показанията на свидетелите, които я бяха видели преди смъртта й, копия от кореспонденцията с израелското посолство, с която се уреждаше транспорта на тялото до Израел, — но никаква действително нова информация. Беше се опитал да се свърже повторно с двамата ключови свидетели — камериерката, която беше чула Шлегел да говори по телефона в хотелската й стая, и пазача в Карнак, който беше видял човек да се отдалечава от местопрестъплението, — но установи, че пазачът е починал, а камериерката се е омъжила някъде другаде и не е оставила новия си адрес. На практика трябваше да започне отначало.
Застана пред вратата на вилата, изпробва няколко ключа, докато намери правилния, отвори я, пристъпи в хладната й вътрешност и светна лампата. Всичко беше точно така, както при последното му посещение — креслата, полицата за вестници, голямата маслена картина със заснежените зъбери, същата атмосфера на стерилен ред и маниакална предпазливост. На пода в краката му лежаха шест писма. Той се наведе, вдигна ги и ги прегледа. Първите пет бяха сметки и брошури; пликът на шестото беше надписан на ръка и носеше печат от Луксор. Отвори го и извади от него евтина ксерокопирана покана за някаква реч на следващия ден: „Греховете на евреите“. Говорител щеше да бъде шейх Омар Абд ел Карим, местен мюсюлмански свещеник, известен с незаконните си антизападни проповеди. Халифа огледа хартийката, озадачен, че нещо такова е било изпратено на Янсен, пъхна я в джоба си, затвори входната врата и пое из къщата.