Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Добро момиче — прошепна на себе си Азиз и се усмихна леко. — Хайде, не се опъвай. Душичката ми тя.
Отне му не повече от двайсет минути да разбере комбинацията, от което явно му стана приятно, защото когато и последното езиче щракна на мястото си, по лицето му се разля широка чернозъба усмивка, а той се наведе, лепна влажна целувка на покрива на сейфа и остави следа върху зеленикавосивия метал.
— Поредният удар на Призрака! — захили се, отвори вратата на няколко сантиметра и започна да си събира оборудването.
Качиха се горе и Халифа го изпрати.
— И умната — каза, докато Азиз слизаше по стъпалата пред входа.
Касоразбивачът изсумтя и пое по пътеката от чакъл към входната врата. Стигна до нея и се обърна.
— Ти си свестен тип, Халифа. — След това се поколеба и добави: — За свиня си доста свестен.
Намигна му и изчезна зад стената от палми и мимози.
Халифа го изчака да се скрие от поглед, върна се в мазето, клекна пред сейфа и отвори вратата. Вътре имаше само три неща: голям кафяв книжен плик, в който се оказа завещанието на Янсен; пистолет, за чиято марка Халифа никога не беше чувал, с тънко дуло и тежко ъгловато тяло; и, най в дъното на сейфа, правоъгълен предмет, увит в черен плат. Предметът се оказа неочаквано тежък за размера си. Халифа разви плата и впери поглед в голямо кюлче злато. Върху лъскавата му повърхност беше щампован орел с разперени крила, хванал в ноктите си нацистка свастика. Халифа подсвирна.
С какво си се занимавал бе, Янсен? Какво е това, по дяволите?
Бежански лагер Каландия
Когато бе призован да се принесе в жертва, това се случи съвсем не както Юнис Абу Джиш си го представяше.
Месеци наред се молеше да се свържат с него и да му кажат да се принесе в жертва на своя Господ и на народа си, представяше си строгата процедура на подбор, в чийто ход куражът и вярата му ще бъдат постоянно подлагани на проверка и триумфално доказани. Той обаче получи само едно кратко телефонно обаждане, с което го осведомиха, че е бил избран от Ал Мулатам за потенциален шахид, и го инструктираха да си помисли много добре дали е готов за тази чест. Ако не бил готов, да не правел нищо; нямало да му се обаждат повече. Ако бил готов, да си облечал тениската с Купола на скалата — откъде, по дяволите, знаеха, че има тениска с изображението на Кубат ал Сахра? — и да отиде утре точно по пладне на пропускателния пункт за Каландия на пътя Йерусалим-Рамала и да остане трийсет минути под билборда с рекламата на „Мастър Сателит Дишес“. След това да се прибере да се подготви с молитва и изучаване на Светия Коран, да не казва нищо на никого, даже на най-близките си. По-късно щял да получи по-подробни указания.
И това беше. Никакви обяснения как, защо и кой го е избрал; никакъв намек каква ще бъде евентуалната му мисия. Студената прецизност на обаждането, официалният тон на мъжа от другата страна го бяха изплашили и след като връзката прекъсна, беше треперил дълго с пребледняло лице, все още притиснал слушалката до ухото си. Зачуди се ще може ли да го направи. Дали ще намери сила? Дали е достоен? В крайна сметка едно беше да си представяш нещата, а съвсем друго да ги извършиш. Страхът и съмненията почти го надвиха.
Но опасенията му постепенно се разсеяха и отстъпиха място първо на приемането, след това на решителността и накрая на всепоглъщаща еуфория и гордост. Беше избран! Той, Юнис Абу Джиш Сабах, беше избран да стане герой на своя народ и инструмент на Божието отмъщение. Представи си колко щеше да се гордее семейството му, радостта на всички палестинци. Славата.
С радостен вик затвори телефона и излезе отвън, където майка му белеше картофи. Коленичи пред нея и я прегърна през кръста.
— Всичко ще се оправи — каза през смях. — Всичко ще се оправи. Господ е с нас. Аллах-у-акбар.
Йерусалим
Преваляше обедно време, когато Бен Рои най-после се събуди от пиянския си сън и с кашляне и псуване се надигна от леглото. Взе си студен душ, погълна една бира „Голдстар“, за да прогони махмурлука, облече се, плисна си малко одеколон и взе автобуса до еврейското гробище на Маслиновия хълм, като пътьом купи един бял лилиум.
Ходеше поне веднъж на ден. Понякога и по-често, ако самотата станеше непоносима. Помнеше, че като беше малък, си мислеше, че това е нещо, което правят само старите хора, да ходят по гробища. Начин да си убиваш времето, когато няма какво по-добро да правиш с живота си, когато си загърбил всичката радост и надежда. Но сега и той ходеше на гробището, без да има още трийсет и четири години, и посещенията бяха средоточието на всичките му дни. На цялото му съществуване.