Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Пробив. Това търсеше. Някакъв прозорец към потайния свят на Янсен. Нещо, каквото и да е, което да му разкаже повече за мистериозния обитател на вилата. Нещо, което да му помогне да проникне зад непроницаемата фасада, която този човек си беше изградил.
Започна от дневната, убеден, че тук има следи към историята на Янсен, които обаче не знае как да разчете. Като например голямата картина с маслени бои. Тя определено му казваше нещо за притежателя си и за неговия вътрешен живот. Но какво? Че просто е обичал планини? Или нещо по-конкретно? Може би, че това е пейзаж от родината му (но Холандия не беше ли равнинна страна)? Усещаше, че всичката му необходима информация е пред очите му, но беше кодирана, а той не разполагаше с ключа към шифъра.
Прекара в стаята половин час, след това огледа спалните и отиде в кабинета, където стоя повече, прегледа книгите по рафтовете, вади наслука томове от полиците и прелиства страниците им: „Die Sudlichen Raume des Tempels von Luxor“ от Х. Брунер; пълните съчинения на Йосиф Флавий, в превод на Уилям Уинстън; „Cathares et Templiers“ от Раймонд Резников; „От Солун до Сократ“ на Виктор Ернберг; „Базиликата на Божи гроб“ от Г. П. Фрийман-Гренвил. Както и при първото му идване го порази разнообразието на темите, от които се беше интересувал Янсен, от очевидната му интелигентност и ерудиция. Имаше книги за всичко — от преддинастичен Египет до испанската инквизиция, от кръстоносните походи до погребалните обичаи на ацтеките, от византийски Йерусалим до изкуството да се отглеждат рози. На Халифа отново му се стори, че вътрешният живот на притежателя им някак не съвпада с външния.
— Кой си ти, Пиет Янсен? — измърмори на себе си. — Кой си и какво си търсил тук?
След библиотеката огледа бюрото, а после двете кантонерки. В първата имаше пластмасови папки пълни с бизнес, банкови, застрахователни и юридически документи, в които не намери нищо интересно, както и първия път. Втората, в която се съхраняваха грижливо опакованите в калъфи диапозитиви, се оказа по-интересна, ако не за друго, то защото на диапозитивите бяха снимани места, които Халифа обичаше и познаваше или пък винаги беше искал да посети. Гиза, Сакара, Луксор, Абу Симбел — всички значителни монументи, майсторски фотографирани и старателно надписани, както и доста по-малки обекти, където туристите не ходеха: големите кирпичени стени в Ел Каб; граничният надписан камък на Ехнатон в Туна ел Гебел; гробницата на Джехутихотеп в Деир ел Берша. Някои обекти като Гебел Доша, Кор и Куаср Душ бяха толкова неизвестни, че Халифа дори не беше чувал за тях.
Един диапозитив привлече вниманието му, защото беше единственият, на който се виждаше самият Янсен. Беше по-млад, със старателно вчесана коса, стегнато изправен, пред нещо, което приличаше на гробницата на Сети I в Долината на царете, беше застанал пред изображението на фараона заедно с боговете Хор и Озирис. В снимката имаше нещо заплашително, излъчваше се в начина, по който Янсен гледаше право в обектива, с тежък, знаещ и арогантен поглед и презрителна усмивка.
— Зъл човек — прошепна Халифа. — Личи си по лицето и очите. Вършил си злини и жестокости.
Погледа диапозитива още малко, остави го и прерови набързо останалите. Не ги оглеждаше подробно, само вдигаше калъфа с поредицата, погледът му бързо фиксираше шест или седем снимки от нея, след което минаваше към следващата.
Сигурно щеше да пропусне входа на гробницата, ако беше в обикновен найлонов калъф като другите, защото беше почти в края на колекцията и вече хвърляше на диапозитивите само по един бегъл поглед. Но този се открои от останалите заради старата си кафява картонена рамка. Стана му интересно, извади го и го огледа по-подробно.
Беше сложен сред снимки на входове на гробници от Средното и Новото царство в Деир ел Бахри, в източния край на некропола в Тива. Въпреки че за разлика от цветните си съседи беше черно-бял и леко разфокусиран в долната част, първоначалното предположение на Халифа беше, че е от същото място. Усъмни се едва когато го вдигна на светлината, не само защото не разпозна входа — за петнайсетте години в Луксор беше изследвал почти всяка възможна гробница в околността, — но и защото тъмната, съвършено равна и отвесна скала, в чиято основа беше издълбан входът, не приличаше на нито едно геоложко формирование в района на Луксор.
Обърна заинтригуван калъфа. Очакваше тази снимка да има надпис както всички останали в колекцията. Нямаше, което го подразни, защото поради някаква неясна причина усети, че това изображение е важно. Погледа го още малко.