Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
И тогава, след всичко това, въпреки всичко това, те я бяха убили. Същите хора, които тя толкова убедено бе защитавала, чиято кауза толкова страстно бе отстоявала. Бяха й откъснали краката, бяха разкъсали лицето и; красивото й, нежно, засмяно лице. И затова сега, застанал самотен на гробището, вперил поглед в надгробния й камък, на Бен Рои му се струваше, че бъдещето, за което и двамата бяха мечтали, бъдещето на мир и разбирателство, и надежда, и светлина, не беше нищо повече от един изпразнен от съдържание мираж. И също като жадния пътник в пустинята, виждащ в агония, че оазисът, за който е копнял и който се е изпарил пред очите му, е бил само игра на светлината, на Бен Рои му се искаше да не беше отварял очи и никога да не беше виждал илюзията.
Спря да си тананика, опипа светилника на медальона си, малката частица от нея, която винаги беше с него, наведе се, още веднъж целуна гроба и пое обратно през гробището.
Малко преди да излезе, видя самотна фигура в ярмулка и талит, застанала пред два гроба малко по-встрани от останалите. Мъжът беше с гръб към него и едва когато го подмина, осъзна, че това е Барух Хар Цион. Той бавно извърна глава и погледите им се срещнаха за миг, и двамата кимнаха леко. Бен Рои се обърна и продължи към портата в края на гробището, където видя телохранителя на Хар Цион Ави Щайнер подпрян на стената. Отново погледите им се срещнаха, кимнаха си и Бен Рои излезе на пътя и пое обратно към стария град. Зачуди се къде да пийне едно, преди смяната му в управлението да започне.
Йерусалим
Лейла прекоси павирания двор пред Църквата на Божи гроб, спря за миг да погледне двойната арка на входа й с елегантните й мраморни колони, прави и изящни като фиданки, преди да влезе в полутъмната й прохладна вътрешност. Три старици бяха коленичили пред Камъка на бичуването, кръстеха се и целуваха грапавата му розова повърхност; вдясно имаше каменно стълбище, което водеше нагоре към окъпания в мека светлина позлатен олтар, мястото, където според вярващите се беше състояло разпъването на Христос. Дълбоко от вътрешността на сградата се чуваше пеене, което се примесваше с химн от някаква друга част на църквата, и всичко отекваше в някаква нискочестотна какофония. Група американски послушници мина покрай нея, водена от свещеник с дълга роба и островърха качулка.
Остана за малко до входа, очите й се нагодиха към полумрака, ноздрите й поеха мускусния аромат на тамяна, след това тръгна наляво и влезе в голямата ротонда, доминираща западната част на църквата. Млад гръцки православен свещеник метеше пода. Лейла го попита къде да намери отец Сергии, за който й беше казал миналата нощ Том Робъртс.
— Той храна — каза свещеникът на развален английски и изимитира с ръцете си хранене. — Идва десета часа.
— Довечера ли?
Свещеникът се намръщи объркано, след което изведнъж се усмихна.
— Не десет часа. Десет…
— Минути?
— Да, да. Минути. Десет минути.
Лейла му благодари, остави го да мете, отиде до една от масивните гранитни колони, които крепяха купола на ротондата, и седна на скамейката до нея. Отпред се издигаше едикулата, пищното, отрупано с икони светилище, бележещо мястото на Християнското погребение. Зад него католиконът, мястото за гръцкия православен хор, който доминираше централната част на сградата, се простираше на изток, обграден от двете страни от сумрачните пчелни пити на коридори, галерии, входове и олтари, с почернели от времето, свещите и докосването на богомолците камъни.
Тя се загледа в тромавата архитектура, тълпите от туристи и поклонници, след което отвори чантата си, извади бележника и го прелисти, докато стигна до бележките, които беше нахвърлила предишната вечер.
Търсенето й в интернет беше изкарало хиляди страници за Уилям дьо Релинкур, повечето от които нямаха нищо общо с личността, от която се интересуваше. Изчитането на първите неколкостотин разкри, че тя е предмет на доста въображаеми спекулации, фактите, свързани с това име, бяха малко и доста противоречиви. Малкото, което се знаеше със сигурност — всъщност малкото, което изобщо се знаеше, — явно идваше от два кратки откъса от средновековни хроники, и двете преведени и възпроизведени в няколко сайта.
По-краткият, този от хрониката на Уилям Тирски „Historia Rerum in Partibus Transmarinis Gestarum“ („Историята на делата, извършени отвъд морето“), беше писана някъде около 1170-а и беше документирала как „след като завладели града, кръстоносците намерили църквата (на Божи гроб) за прекалено малка и пристроили към нея масивна висока сграда. Първоначално работата се ръководела от Уилям дьо Релинкур, но след това той влязъл в спор с крал Балдуин и го сполетяла жестока съдба. Била построена и камбанария.“ По-дългият и по-подробен втори откъс беше от „Massaoth Schel Rabbi Benjamin“ („Странстванията на равин Вениамин“), чийто автор беше евреин от испанския град Тудела, който през 1169-а посетил Светите земи като част от десетгодишното си пътешествие из Средиземноморието и Близкия изток: