Тримата мускетари

— Да, сир.

— Добре — каза кралят, като си отиваше. — Добре, надявам се, че ще изпълните обещанието си.

Кралицата се поклони не толкова заради етикета, а защото краката й се подкосяваха. Кралят си отиде възхитен.

— Загубена съм — прошепна кралицата, — загубена съм, защото кардиналът знае всичко и той подтиква краля, който не знае още нищо, но скоро ще узнае всичко. Загубена съм! Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Тя падна на колене върху една възглавница и започна да се моли, закрила лице с треперещите си ръце.

И наистина положението беше ужасно. Бъкингам се беше върнал в Лондон, госпожа дьо Шеврьоз се намираше в Тур. Наблюдавана повече отвсякога, кралицата чувствуваше смътно, че някоя от дамите й я издава, но не можеше да каже коя именно. Ла Порт нямаше възможност да напуска Лувър. Нямаше нито един човек, на когото да се довери.

И пред нещастието, което я застрашаваше, и при мисълта за своята самотност тя горко зарида.

— Не мога ли да ви помогна с нещо, Ваше величество? — каза ненадейно нежен и пълен със състрадание глас.

Кралицата се обърна бързо, защото не можеше да се излъже в искреността на този глас: само приятелка може да говори така.

И наистина на една от вратите, които водеха към покоите на кралицата, стоеше красивата госпожа Бонасийо. Тя подреждаше роклите и бельото в една съседна стаичка, когато влезе кралят, не успя да излезе и беше чула всичко.

Кралицата нададе пронизителен вик, като разбра, че са я подслушвали, защото в смущението си не можа да познае веднага младата жена, която й беше представена от Ла Порт.

— О, не се бойте от нищо, госпожо — успокои я младата жена, която сплете ръце, и заплака сама над скърбите на кралицата. — Аз съм ви предана телом и духом, Ваше величество, и колкото и голяма да е разликата между нас, колкото и ниско да е моето обществено положение, мисля, че намерих начин да избавя Ваше величество от беда.

— Вие! О, небе! Вие! — възкликна кралицата. — Но приближете се, погледнете ме в очите. Аз съм обкръжена от всички страни с предатели. Мога ли да ви се доверя?

— О, госпожо! — извика младата жена, като падна на колене. — Кълна се: готова съм да умра за Ваше величество!

Този вик се изтръгна от глъбините на нейното сърце и както и първият, беше напълно искрен.

— Да — продължи госпожа Бонасийо, — да, тук има предатели, но кълна се в името на пресветата Дева, че тук никой не ви е по-предан от мене, Ваше величество. Вие дадохте диамантите, които кралят иска, на Бъкингамския дук, нали? Тия диаманти се намираха в ковчежето от розово дърво, което той носеше под мишницата си? Лъжа ли се? Не е ли така?

— О, боже мой! Боже мой! — прошепна кралицата, а зъбите й тракаха от ужас

— И тия диаманти — продължи госпожа Бонасийо — трябва да се вземат обратно.

— Да, разбира се, трябва — извика кралицата. — Но какво да направим, как да постъпим?

— Трябва да изпратим някого при дука.