Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
Понякога двамата с Йосиф разговаряха колко чудесно би било да попитат момчето какво мисли за работата си и да получат смислено обяснение. Със същия успех обаче можеха да поискат от някоя крава да им обясни смисъла на съществуването си. Октавус никога не ги поглеждаше в очите, никога не отговаряше на думите им, никога не показваше емоции, никога не говореше. През годините двамата застаряващи монаси често обсъждаха смисъла на труда на Октавус в библейски контекст. И двамата се съгласяваха, че Бог, бидейки всезнаещ и вечен, знае всичко станало и ставащо, но също така познава и бъдещето. Всички събития на света несъмнено са предопределени от Създателя и Той явно бе избрал чудодейно родения Октавус за свое живо перо, с което да запише онова, което предстои.
Паулин притежаваше копие на тринайсетте тома „Изповеди“ на св. Августин. Монасите от Вектис почитаха много тези трудове, тъй като Августин бе техен духовен водач, отстъпващ единствено на св. Бенедикт. Йосиф и Паулин ги изучаваха и почти чуваха как почитаемият светец се обръща към тях през времето: „Бог решава земния път на всеки човек. Човешката съдба следва Божия избор.“
Нима Октавус не бе живо доказателство на това твърдение?
Отначало Йосиф прибираше подвързаните книги на една лавица в стаята на Октавус. Когато момчето стана на осем, вече беше напълнило десет дебели тома и Йосиф нареди да сложат втора лавица. Докато растеше, ръката му ставаше все по-бърза и през последните години Октавус изписваше около десет книги на година. Когато общият брой томове надхвърли седемдесет и те вече заплашваха да заемат изцяло помещението, Йосиф реши да им намери специално място.
Абатът взе работници от другите строежи из манастира и им заръча да направят изкоп в другия край на мазето на скриптория, срещу стаята на Октавус. Преписвачите, които се трудеха в основната зала, мърмореха заради приглушените звуци на кирките и лопатите, но Октавус не обърна никакво внимание на шума и продължи да работи.
Така Йосиф създаде цяла библиотека за растящата колекция на Октавус — прохладно, сухо, облицовано с камъни подземие. Уберт лично ръководеше зидарите; много добре осъзнаваше, че синът му е зад затворената врата, но не проявяваше никакво желание да го види. Той вече принадлежеше на Бог, а не на него.
Йосиф се грижеше около Октавус да се пази пълна тайна. Само Паулин и Магдалена знаеха за естеството на работата му, а освен този тесен кръг единствените, които поддържаха пряк контакт с него, бяха няколкото момичета, които се грижеха за нуждите му. Разбира се, в малка общност като манастира се носеха слухове за мистериозните текстове и ритуали, включващи младежа, когото повечето не бяха виждали откакто бе малко момче. Йосиф обаче бе толкова обичан и уважаван, че никой не постави под въпрос благочестивостта и правилността на действията му. На този свят имаше твърде много неразбираеми неща за обитателите на Вектис и това бе просто едно от тях. Доверяваха се на Бог и Йосиф да бдят над тях и да им сочат верния път към спасението.
На седмия ден на месец юли Октавус стана на осемнадесет.
Започна деня, като се облекчи в ъгъла, след което тръгна направо към писалището, за да потопи перото в мастилницата. Продължи от онова място, до което бе стигнал. Няколко големи свещи, които горяха дори докато спеше, стояха на металните си стойки и къпеха писалището в трептяща жълта светлина. Примигна, за да навлажни очите си, и се зае за работа.
Ново име. Mors. После още едно. Natus. И така нататък, и така нататък.
Рано сутринта послушницата Мери почука и без да чака отговор, който така и нямаше да дойде, влезе в стаята. Беше местно момиче от южната част на острова, която гледаше към Нормандия. Баща й бе фермер, който имаше твърде много гърла за изхранване и се надяваше, че добросъвестната му дъщеря ще преживява много по-добре като слугиня на Бог, отколкото като бедна вършачка. Това бе четвъртата й година в абатството. Сестра Магдалена я смяташе за умна девойка, която бързо учеше молитвите, но бе твърде жизнерадостна за вкуса й. Беше усмихната и обичаше да палува с останалите — все ще скрие нечии сандали или ще сложи жълъд в нечие легло. Магдалена не беше склонна да я допусне в братството, докато не оправи поведението си.