Библиотеката на мъртвите

Освен това искаше към него да се изгради допълнително помещение, един вид светая светих, където Октавус да може да работи на спокойствие. Трябваше да бъде специално, защитено място, където момчето да изписва имената, които кипяха в него и се изливаха на страницата подобно на ейл от отворена бъчва.

Мазето на скриптория бе тъмно и прохладно, идеално за съхраняването на големите листа пергамент и гърнетата с мастило, но напълно подхождаше и за момче, което нямаше желание да играе на слънце или да тича по поляните. В единия му край бе изградена отделна стая и Октавус прекарваше живота си в нея, зад заключената врата, в постоянен мрак, прогонван единствено от светлината на свещите. Момчето имаше само едно желание — да седи на стола си, наведен над писалището, трескаво да топи отново и отново перото в мастилницата и да пише, докато не припадне от изтощение и не се наложи да го отнесат в леглото.

Поради тази своя всеотдайност Октавус рядко спеше повече от няколко часа на ден и винаги се събуждаше сам, свеж и бодър като прероден. Когато влизаше сутрин в скриптория, Паулин неизменно заварваше момчето захванало се за работа. Някоя млада сестра или послушница му носеше храна, като внимаваше да не докосва пергамента му, след което изхвърляше нощното гърне и донасяше нови свещи. Паулин събираше скъпоценните изписани страници и когато станеха достатъчно на брой, ги съшиваше в дебели, тежки, подвързани с кожа книги.

За разлика от повечето момчета, които с възрастта губеха деликатните черти на лицето си, челюстта на Октавус си беше все така изящна, нито носът му стана по-широк и груб. Физиономията му си беше необяснимо момчешка, но пък и самото му съществуване беше необяснимо. Меката му коса си оставаше все така яркочервена. Горе-долу веднъж на месец Паулин викаше бръснаря да подстриже къдриците му, докато момчето работеше или спеше. Кичурите коса с цвета на морков оставаха по пода, докато някое от грижещите се за него момичета не ги изметеше.

Момичетата, които бяха заклети да пазят тайна, за да бъдат допуснати да му носят храна и да му чистят, бяха поразени от безмълвната му красота и пълното съсредоточаване, макар че една дръзка и палава послушница, петнайсетгодишната Мери, понякога правеше неуспешни опити да привлече вниманието му, като изпускаше някоя чаша или чиния на пода.

Нищо обаче не можеше да разсее Октавус от работата му. Имената се сипеха изпод перото му със стотици, хиляди, десетки хиляди.

Паулин и Йосиф често заставаха благоговейно до него и го гледаха как яростно движи перото по пергамента. Макар че повечето от записите бяха изписани на латиница, не липсваха и други. Паулин разпозна арабски, арамейски и еврейски букви, но имаше и други, които не можеше да разчете. Момчето поддържаше свирепо темпо, което нямаше нищо общо с липсата на напрежение на лицето му. Когато перото се изтъняваше, Паулин носеше ново, за да могат буквите да си остават сбити и дребни. Страниците бяха толкова гъсто изписани, че по тях имаше повече черно, отколкото бяло. След като стигнеше края на всяка от тях, Октавус обръщаше пергамента и продължаваше да пише, воден сякаш от някакво вродено чувство за пестеливост. Едва след запълването и на двете страни посягаше за нов лист. Страдащият от артрит и с вечно свит на топка стомах Паулин оглеждаше всяка страница и нервно се питаше дали няма да попадне на някое особено интересно име — Паулин от Вектис, например.