С дъх на канела
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «С дъх на канела». Краткое содержание книги:
Савана Лин Къртис е ученолюбива, отличничка на випуска, ръководи организация за подпомагане на бездомните и умее да преценява човек по очите.
Те са различни като морето и пясъка, а случайната им среща е бурна като рева на прибоя. Савана променя Джон, намира път към него и единствена успява да проникне отвъд стените, които е изградил около себе си.
Докосването между жената с дъх на канела и Джон трае само миг, но оставя белег за цял живот.
Тя избута стола назад и стана.
— Ще ти дам вода.
Наля голяма чаша и я сложи пред мен. Докато пиех, забелязах, че ме наблюдава внимателно.
— Какво? — попитах и оставих чашата.
— Просто не мога да се начудя колко си се променил.
— Аз? — погледнах я невярващо.
— Да, ти. Остарял си някак.
— Наистина съм остарял.
— Знам, но не става дума за това. Има нещо в очите ти… по-сериозни са отпреди. Сякаш са видели неща, които не бива да се виждат. Ужасни неща.
Не казах нищо, но Савана погледна в очите ми и поклати тъжно глава.
— Не биваше да го казвам — почувства се неловко тя. — Мога да си представя през какво е трябвало да минеш.
Заех се с месото и се замислих над думите й.
— Всъщност напуснах Ирак в началото на 2004. Оттогава съм в Германия. В Ирак остана само малка част от армията. Въртим се на ротационен принцип. Сигурно ще замина отново, но не знам кога. Дано дотогава нещата там да са поутихнали.
— Не трябваше ли вече да си се уволнил?
— Подписах отново — отвърнах. — Няма причина да не го направя.
И двамата знаехме за каква причина ставаше въпрос и тя кимна.
— За колко време този път?
— До 2007 година.
— А после?
— Не знам. Може да остана още няколко години. Кой знае, може дори да се запиша в университет. Чух, че било много интересно.
Усмивката й беше необяснимо тъжна и за момент разговорът замря.
— От колко време си омъжена? — попитах.
Тя се размърда, сякаш столът й беше неудобен.
— През ноември ще станат две години.
— Тук ли беше сватбата?
— Сякаш съществува друга възможност — извъртя очи тя. — Мама организира невиждана сватба. Знам, че съм единствената им дъщеря, но щях да бъда доволна и на нещо по-скромно. Например стотина души.
— И ти наричаш това малка сватба?
— В сравнение с нашата — да. Църквата не можа да събере гостите и татко и досега мърмори, че продължава да изплаща разноските. Само ме дразни, разбира се. Половината от присъстващите бяха приятели на мама и татко, но предполагам, че е така с всеки, който се жени в родния си град. Всеки се чувства поканен — от пощаджията до бръснаря.
— Но ти се радваш, че се върна вкъщи?
— Има своите предимства. Родителите ми са наблизо, а сега наистина имам нужда от тях.
Но всъщност не отговори на въпроса ми. Замислих се за това и за много други неща, докато ставах, за да оставя чинията в мивката. Почистих остатъците и чух зад гърба си:
— Остави я там. Все още не съм заредила миялнята. Ще се погрижа по-късно. Впрочем, искаш ли нещо за десерт? Мама остави няколко парчета пай.
— Имаш ли мляко?
Савана понечи да стане, но аз я спрях.
— Просто ми кажи къде стоят чашите. Мога да се справя и сам.
— В бюфета до мивката.
Взех една чаша и отворих хладилника. Млякото беше на най-горния рафт, над поне десетина пластмасови кутии, пълни с храна. Налях си и се върнах на масата.
— Какво става тук, Савана?
Тя ме погледна изненадано.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид съпруга ти.
— Какво за него?
— Кога ще се запозная с него?
Вместо отговор тя стана и отиде до мивката. Изля остатъка от чашата си, пусна машината, наля топла вода и донесе пакетче кафе и кутия с чай.
— Ти вече го познаваш — каза тя и ме погледна в очите. — Тим.
Лъжичката изтрака в чашата с кафето, когато Савана седна отново пред мен.
— Какво искаш да знаеш — измърмори тя, загледана в чашата с чай пред нея.
— Всичко. Или нищо. Още не знам.
Тя стисна устни, после промълви:
— Мисля, че разбирам.
— Кога започна всичко?
— Не знам — подхвана тя. — Знам, че звучи откачено, но беше така, както предполагам, че си мислиш. Никой от нас не го беше планирал, но за да съм по-точна — беше някъде в началото на 2002 година.
Два месеца след като подадох молба за удължаване на срока. И шест месеца преди татко да получи първия си инфаркт. Горе-долу по това време забелязах, че писмата й са някак различни.
— Знаеш, че бяхме приятели. Въпреки че беше една година по-напред с ученето, се случи така, че имахме лекции в една и съща сграда. Пиехме кафе, преди да се приберем по домовете си. Понякога учехме заедно. Не ходехме на срещи, нито си държахме ръцете. Тим знаеше, че съм влюбена в теб… но, разбираш ли, просто беше наблизо. Оплаквах му се колко много ми липсваш и колко ми е трудно, а той ме изслушваше. Наистина беше много тежко. Мислех, че скоро ще си дойдеш, а то…
Тя ме погледна и очите й бяха пълни с… какво? Със съжаление? Не бях сигурен.
— И така, ние прекарвахме много време заедно — продължи тя, докато разбъркваше захарта в чая си. — Той беше насреща винаги, когато имах нужда да поплача на нечие рамо. Утешаваше ме. Уверяваше ме, че ще се върнеш скоро. Не мога да ти опиша колко много исках да те видя отново. После баща, ти се разболя. Знам, че трябваше да си с него, никога нямаше да ти простя, ако не се бе погрижил, но това ми се отрази зле. Знам колко егоистично звучи и се ненавиждам заради това. Сякаш съдбата беше срещу нас.