Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Значи Муди е бил сподвижник на Бялата роза — тихо каза той. — Член на Les Blancs Sangliers. Но защо е убил Селкърк и Рутвен?
Кейтсби сви рамене.
— Бог знае! Може би е решил, че го заплашват с нещо. Вероятно стиховете на Селкърк са съдържали сведения, които е искал да унищожи.
— Вярваш ли в това? — попитах го.
Кейтсби поклати глава.
— Не — отвърна той бавно. — Не, не вярвам. Може би е било просто отмъщение — той въздъхна. — Няма никаква логика в самоубийството на Муди. — Кейтсби се отпусна тежко на стола. — Не разбирам как са умрели Селкърк и Рутвен — каза той и вдигна поглед. — А вие?
Бенджамин поклати глава.
— Муди може да е убил Ървайн — продължи Кейтсби. — Той излезе от Ройстън по същото време като вас, а един свещеник би бил добре приет зад стените на манастира „Колдстрийм“.
— Какво казва кралица Маргарет? — попита Бенджамин.
Кейтсби сви рамене.
— Скърби за Муди и има собствено обяснение за смъртта му — той млъкна, за да събере мислите си. — Покойният й съпруг Джеймс IV известно време е подкрепял каузата на Бялата роза, но после оттеглил подкрепата си. Тя смята, че Джеймс е загинал при Флодън, но не в битката — той се изкашля и звукът отекна оглушително сред злокобната тишина на стаята. — Кралица Маргарет вярва — продължи Кейтсби, — че съпругът й е бил убит вероломно при Флодън от член на Les Blancs Sangliers, които оттогава водят неспирна война срещу хората, които са били близки на покойния й съпруг — като Селкърк и Рутвен.
Облегнах се, изненадан, защото казаното от Кейтсби имаше смисъл. Агрипа си играеше с пискюлите на робата, докато Бенджамин се взираше в пространството, потънал в собствените си мисли.
— Но защо му е било на Муди да се самоубива точно сега? — попита той най-накрая.
— Защото — намеси се доктор Агрипа — вероятно е помислил, че ти или Шалот сте открили нещо при пътуванията си в Шотландия и Франция и ще го разобличите.
Заключението на Агрипа също беше логично; в крайна сметка Муди беше организирал смъртоносното нападение над мен в Париж.
— Какво стана с мисията ви? — попита Кейтсби.
Аз свих рамене, а Бенджамин се засмя.
— Нека се изразя така, сър Робърт — ако Муди се е боял от завръщането ни, било е напразно.
Агрипа шумно въздъхна — не знам от облекчение или от разочарование.
— Е, добре! — Кейтсби се изправи. — Скоро този въпрос ще бъде приключен и нейно величество ще замине за Шотландия. Тя е много заета — младежкото му лице се озари от усмивка. — Но знам, че иска да ви види.
Агрипа се извини, а Кейтсби поведе Бенджамин и мен към просторните покои на кралицата на втория етаж на Тауър, точно до параклиса „Сейнт Стивън“. (Или може би беше „Сейнт Джон“? Вече съм забравил.) Дебелата кучка се беше настанила удобно! Имаше красива стая, боядисана в червено и украсена със златни луни и сребърни звезди. По стените висяха гоблени, лъснатият под беше покрит с турски килими. Самата Маргарет беше облечена в прилепнала червена рокля, която подчертаваше пищната й, закръглена фигура, а златистите й коси бяха пуснати свободно до раменете. Видът й беше привлекателен, но очите й още бяха мрачни като нощта, а лицето — изкривено в престорената усмивка. Семейство Кари също бяха тук: лейди Кари ни изгледа мрачно, докато съпругът й ровеше нещо в другия край на стаята, пренебрегвайки напълно съществуването ни. Мелфорд също беше тук, изтегнал се като улична котка на една пейка до стената, а негодникът Скозби подслаждаше чаша вино за господарката си. Когато влязохме, той се обърна и раменете му се разтресоха, сякаш се смееше на нещо тайно. Кралица Маргарет хвана и двама ни за ръцете, приветства ни със завръщането и връчи на Бенджамин малка кесия със сребърни монети.
— Оценявам онова, което свърши за мен, мастър Даунби — усмихна се тя превзето. — Бих те помолила да останеш по-дълго, но негово величество кралят ме покани на бал с маски в Ричмънд. — Тя махна с ръка към роклите, разхвърляни из стаята — някои от тафта, други от дамаска или златисти тъкани. Престорената усмивка стана още по-широка. — Времето напредва и трябва да вървя.