Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Някога, в по-добри времена тук е имало село, но след голямата чумна епидемия всичко беше в руини. Селото беше изоставено, а църквата — полуразрушена. Покривът беше порутен и вътрешността, изложена на природните стихии, преградата към олтара отдавна беше откарана в двора на някой строител, а самият олтар можеше да се различи само по стъпалата и каменната плоча, върху която някога са били полагани Светите дарове. Отдясно на кораба в едно от страничните крила имаше стъпала, които водеха надолу към тъмна крипта. С Бенджамин слязохме по тях. За моя изненада вратата беше още там. Отворихме я на скърцащите й панти и открихме, че помещението е мрачно и тихо, като изключим цвърченето на мишките и пърхането на някаква птица, свила гнездо на перваза на отворения прозорец високо на стената. Мястото беше зловещо, мрачно и студено, имах чувството, че е пълно с призраци. В отсрещния ъгъл имаше гробници със статуи на рицари, стиснали мечовете си, които вече се рушаха и бавно се превръщаха в прах. Огледах се и потръпнах.
— Подходящо ли е мястото, господарю?
Бенджамин се усмихна леко.
— Да, Роджър. Може би днес няма да успеем, но утре — със сигурност.
През по-голямата част от деня стояхме далеч от Тауър. Бенджамин посети свой роднина на улица „Акс“, близо до манастира „Сейнт Хелън“, но и двамата се прибрахме за вечеря. Кралица Маргарет и цялата й свита бяха там: самодоволният Кейтсби раздаваше заповеди и шумно разказваше, че ще поемат на север преди Благовещение. Агрипа изглеждаше мълчалив и затворен в себе си. Мелфорд и останалите не ни обръщаха внимание, но ние с Бенджамин като добри актьори си бяхме научили репликите, затова изчаквахме. Както предполагахме, Скозби налапа стръвта.
— Мастър Бенджамин — попита той весело, — какво ще правиш, когато заминем?
Бенджамин сви рамене.
— Бог знае, мастър Скозби. Чичо ми кардиналът може да има други задачи за нас. Разбира се, след като приключим с тази.
Тихите думи на Бенджамин смълчаха глъчката.
— Какво искаш да кажеш? — излая Кари.
Бенджамин се усмихна и отново се зае с храната си.
— Да — обади се Агрипа. — Какво искаш да кажеш, мастър Даунби?
— Иска да каже — отвърнах аз и се изправих, — че разкрихме загадката в стиховете на Селкърк. Знаем също как са били убити Селкърк, Рутвен, Ървайн и Муди.
Настъпи такава тишина, че игла да падне, щеше да се чуе. Всички бяха замръзнали като нарисувани: кралица Маргарет с вдигната към устните чаша, Кейтсби, както се беше наканил да й каже нещо, семейство Кари зяпаха, Мелфорд, Агрипа и Скозби просто седяха и се пулеха. Единственото изключение бяха двамата шотландци, но и те усетиха, че това, което казвам, е важно. Никога не съм се забавлявал така! Агрипа пръв се размърда.
— Обясни ни, Роджър — каза той благо. — Моля те.
— Докато бях в Париж — излъгах, — не открих тайната на Селкърк, а нещо много по-важно — срещнах човек, който се е бил с покойния Джеймс IV Шотландски при Флодън.
Бенджамин ме изгледа особено, когато се отклоних от предварително уговорените думи.
— Този човек — продължих многозначително, — е бил с крал Джеймс до смъртта му.
— Кой е той? — дрезгаво попита кралица Маргарет и се надигна от стола. — За какво говориш?
— О, той е тук, в Лондон, ваша светлост. Скоро ще се срещнем с него. Той има достатъчно доказателства, които ще потвърдят думите му.
Сега Бенджамин се изправи и ме хвана за ръката.
— Каза достатъчно, Роджър. Трябва да си вървим.
И двамата се измъкнахме от залата, мъчейки се с всички сили да скрием вълнението си от опасната игра, която играехме. Бенджамин ме побутна през двора.
— Защо спомена този човек? — попита той ядосано. — Не бяхме говорили за това.
Усмихнах се.
— Играем опасна игра, господарю. Съдбата е раздала картите ни. Открихме истината случайно, затова нека оставим място на шанса в онова, което ще се случи.
Бенджамин се съгласи, макар че беше и ядосан, и разтревожен.
— Не можем да останем в Тауър — прошепна той. — Убиецът може да нанесе удар сега и играта да приключи.
Така че приготвихме багажа си и Бенджамин успя да изкопчи от складовете на Тауър два малки арбалета, нови мечове и ками. Излязохме от крепостта. Бенджамин ми каза да го чакам в малката кръчма близо до страничната врата и изчезна нанякъде. Прекарах времето си, хвърляйки погледи на хубавичка млада проститутка и опитвайки се да накарам малоумния й спътник да поиграем на зарове. Най-накрая ми доскуча и се облегнах назад, отпивах от ейла и си припомнях какво бяхме научили от признанието на Селкърк. (Ще ми се капеланът да престане да ме прекъсва. Ще му кажа какво пишеше вътре, когато му дойде времето.) Трудно ми беше да повярвам, че това се е случило и се чудех какво ли е станало с рицаря, споменат от Селкърк, сър Джон Харингтън. Освен това се наслаждавах на собствената си хитрина и се надявах, че нашата жертва ще падне кротко в подготвения капан. Внезапно си спомних мама и една от любимите й поговорки: „Който гроб копае другиму, сам пада в него.“ Отпих още веднъж от халбата с надеждата, че това няма да се случи на мен. Отново прехвърлих наум онова, което бях намислил. Не, планът беше идеален. Трябваше само да запазим самообладание.