Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Поклонихме се и се сбогувахме. Кейтсби ни изпрати до вратата. Излязохме отново на студения двор. Бенджамин се облегна на стената и загледа как един касапин в другия край на двора реже говежди бут на големи, димящи парчета, а кръвта се стича като червен поток по неравно одялания дръвник.
— Роджър, Роджър — промърмори той, — какво става тук? В един миг сме натоварени с държавни дела, убийство, заговори, а в следващия ни освобождават, защото нейно величество иска да отиде на бал с маски!
Кейтсби ни беше казал да се настаним в старата си стая в една от кулите, но Бенджамин настоя, преди да си легне, да огледаме трупа на Муди, който беше оставен в дома за покойници — прост дървен навес, построен до църквата на Тауър „Свети Петър в окови“.
Повярвайте ми, виждал съм много трупове, тела на купчини, високи 2–3 метра, оставени да гният на бойни полета — от Франция до Северна Африка. Виждал съм да отсичат глави и да ги слагат в кошници, и повече тела на обесени по клоните, отколкото ябълки в овощна градина. Но няма по-жалка гледка от самотен труп, лежащ върху студена плоча в изоставена барака.
В смъртта тялото на Муди приличаше на счупена играчка, забравена на рафта, разкривените черти, полускрити от мръсния чаршаф; отворените очи, празни и изцъклени. Някой се беше опитал да изпъне крайниците му и това беше всичко. Очевидно щяха да го погребат в дрехите, с които беше умрял, завит в платнище, в гробището на някоя близка църква или онова от другата страна на „Свети Петър в окови“. Тъй като беше мъртъв от два дни, тялото му започваше да се разлага и вонята задави и двама ни. Бенджамин прошепна молитва, погледна лицето, което беше на петна и внимателно огледа китките на мъртвеца. На лявата нямаше нищо, но на дясната се виждаше дълбока и широка резка, откъдето сигурно беше изтекла кръвта му.
— Мъчителен начин да умреш, господарю.
Бенджамин поклати глава.
— Всъщност не е, Роджър — каза той с глас, приглушен от края на наметката, която бе вдигнал, за да покрие носа си. — Китката се разрязва и слага в топла вода. Казват, че смъртта настъпва като сън, че пътят към забравата е безболезнен. В древен Рим често са използвали този начин.
Повярвах му и излязохме, доволни да напуснем това ужасно място. Навън Бенджамин погледна към потъмняващото небе.
— Играта още не е свършила, Роджър — промърмори той. — Повярвай ми, Муди не е умрял напразно.
Не пожела да ми каже нищо повече. Прибрахме се в стаята си, разположихме се колкото се може по-удобно, а по-късно се присъединихме към останалите за вечеря в малката зала. Кралица Маргарет вече беше заминала, сияеща като пъстроцветна дъга, придружавана от Кейтсби и Агрипа, за да мине по Улицата на въжарите, а после покрай винарните към Темза, където при замъка Байнард щеше да я посрещне отряд кралски войници.
Ако беше останал, Кейтсби може би щеше да обуздае дребнавата злост на другарите си. Досега те ни бяха пренебрегвали, но сега изляха върху нас цялата си злоба. Кари (съпругата му беше отишла с кралица Маргарет), Мелфорд, Скозби и двамата убийци от клана Чатън, Корин и Алейн, влязоха в залата. Честно казано, бях забравил за подаръка на граф Ангъс за отчуждената му съпруга, но двамата шотландци още ни помнеха. Усмихнаха се с острите си зъби и отново ми напомниха на ловни кучета, изучаващи бъдещата си плячка. С Бенджамин седнахме от едната страна на масата, а другите се скупчиха от другата като глупави момчета, които се кикотят на тайните си шеги. Гарнизонът беше вечерял, така че бяхме сами. Прислужниците донесоха чинии с позагоряло и граниво месо, подправено с билки и когато се оттеглиха, а виното обиколи масата, Мелфорд започна да говори високо колко глупаво било да се пращат момчета да вършат мъжка работа. Двамата шотландци се усмихваха, сякаш разбираха всяка дума. Кари се подсмихваше мрачно, а Скозби пускаше онзи смях, който напомняше на цвилене и караше кръвта да пулсира в слепоочията ми. Страхливец или не, идеше ми да забия камата си в предателското му сърце. Бенджамин не им обръщаше внимание, потънал в собствените си мисли, но най-накрая Скозби, чието жълтеникаво лице се беше зачервило от виното, стана и се приближи към мен.
— Радвам се да те видя, Шалот — измърка той. — Пак се провали, а?
Бенджамин ме смушка с коляно и аз отместих поглед. Скозби се приведе още по-близо и аз смръщих нос, когато усетих неприятния му дъх.
— Ти си един обикновен престъпник, Шалот! — изсъска той. — Ако зависеше от мен, бих те погребал като майка ти в просешки гроб!