Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Божичко, отне ми няколко минути и аз останах удивен от изобретателността на Селкърк. Той беше написал признанието си на латински, но се беше постарал да запише всяка дума наопаки. Разбрах първите три думи: Ego Confiteor Deo — „Изповядвам се пред Господа“. Останалото беше лесно. В студената мрачна стая на Тауър двамата с Бенджамин разбрахме стиховете на Селкърк и научихме ужасяващите истини в тях.
— Виждаш ли, Роджър! — възкликна Бенджамин. — В крайна сметка всичко отстъпва пред лицето на истината.
— Ами убийствата?
Господарят ми се облегна на стола.
— Чуй тази гатанка, Роджър. — Той затвори очи и занарежда. — Два крака седят на три крака с един крак в скука. Влизат четири крака, взимат единия крак. Двата крака скачат, оставят трите крака и гонят четирите крака, за да си вземат единия крак — той отвори очи и се усмихна. — Какъв е отговорът?
Ядосан, поклатих глава.
— Роджър, това е детска игра, но само логиката може да я разреши. Същото е при тези убийства. Можем да ги разрешаваме чрез доказателствата, но колкото и да е странно, в случая те липсват. Можем да разкрием истината като разпитваме и оглеждаме внимателно, но това е невъзможно. Вземи смъртта на Ървайн — можем години наред да разпитваме кой къде е бил и какво е правил. — Или — добави той — можем да използваме чиста логика, разсъждения, предположения и накрая умозаключения.
— Като в гатанката, която ми каза?
— Да, Роджър. Логически тя може да има само един отговор. Два крака е човек, който седи на трикрако столче и държи свинско краче.
— А четири крака е куче?
— Разбира се, това е единственото логично умозаключение. — Сега — Бенджамин се приведе към мен — нека приложим логиката към тези убийства.
Когато приключихме, се беше мръкнало, а когато погледнахме през прозорците, дворът на Тауър беше обвит в гъста речна мъгла. Чувствах се въодушевен, но изтощен. С Бенджамин не само бяхме разбрали какво се крие в стиховете на Селкърк, но и как е умрял бедният шотландски доктор заедно с Рутвен, Ървайн и Муди.
(Капеланът пак се побърка — скача нагоре-надолу и крещи като дете: „Кажи ми! Кажи ми!“ Защо да му казвам? За всяко нещо си има време. Той ще ми каже ли какво е споделила мистрес Бъртън в изповедта си? А мастър Шекспир би ли прекъснал „Дванайсета нощ“, за да каже какво ще стане с Малволио? Естествено, че няма! Както казах, всяко нещо с времето си.)
Бенджамин свърши цялата работа, като преведе тайното послание на Селкърк. След като свърши, аз внимателно го прочетох, докато той ме наблюдаваше. Трябваше да го питам за какво мисли, защото забелязах загадъчното изражение, което лицето му придобиваше, когато умишлено криеше нещо. (Не се тревожете, по-късно ще ви обясня всичко.) Както и да е, в онази тъмна, мразовита стая единственото, което ме засягаше, беше, че знаем кой може да бъде убиецът и сме разкрили мрачните тайни, които се съдържаха в стиховете на Селкърк.
Посочих ръкописа:
— В това признание се споменава едно ново име.
Бенджамин кимна.
— Да, драги ми Роджър, рицарят Харингтън, но той не е от значение. Също като горкия Ървайн или Рутвен, Харингтън е бил просто още една жертва на злата воля на нашия убиец.
Вгледах се в Бенджамин.
— Господарю, има ли още нещо?
Той направи гримаса.
— Засега, Роджър, ти казах всичко, което трябва да знаеш — той стана и се протегна. — Имаме доказателствата, сега трябва само да хванем убиеца.
— Как можем да го направим?
Бенджамин сви рамене.
— Ще разкрием малко от онова, което знаем и ще изберем някое отдалечено и пусто място, където убиецът ще се появи, за да ни накара да замълчим завинаги — той отиде до стената и се загледа през един от отворите за стрелба. — Не може да стане тук — промърмори. — Нито в Лондон.
Отидох при него.
— Знам едно място наблизо, господарю, където можем да заложим капана си и да гледаме как убиецът ще падне в него.
Бенджамин се огледа, сякаш стените имаха уши.
— Може да стане опасно, Роджър.
Свих рамене.
— Господарю, подозираме кой може да е убиецът. Имаме доказателства, но трябва да го накараме да се издаде.
(Виждам, че писарят ми се подсмихва, смята, че смелостта ми е била само перчене, може би така и беше.) Но господарят прие думите ми на доверие и леко ме потупа по рамото.
— Тъй да бъде, Роджър — прошепна той. — Тъй да бъде.
Онази вечер не слязохме да вечеряме в залата, а накарахме един прислужник да ни донесе студено месо и кана с разредено вино от кухнята на гарнизона. Прекарахме нощта като двама актьори, планиращи сложна пиеса, и най-накрая уточнихме всичко. На другата сутрин напуснахме Тауър, минахме покрай църквата „Сейнт Мери’с Грейс“ и излязохме в полята, които се простираха на север от Хог Стрийт до Олдгейт — изоставено голо място, напомнящо пустошта в една от пиесите на Уил Шекспир. Насред тези диви блата имаше стара изоставена черква, посветена някога на св. Теодор от Тарс.