Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
Бенджамин сграбчи китката ми, преди да успея да извадя ножа си.
— Хайде, Роджър — промърмори той. — Нахранихме се.
И ме измъкна, защото можех да убия Скозби на място, както и всеки, който би се намесил. Навън се обърнах към Бенджамин.
— Трябваше да ме оставиш да го убия! — възнегодувах аз.
— Не, не, Роджър, те са замаяни от виното и си придават важност. Смятат, че играта е свършила и ще ни прогонят като псета при чичо ми.
— Да можеше да докажеш, че Скозби е убиецът! — изсъсках аз. — Все пак, той разбира от отрова.
Бенджамин отмести поглед.
— Скозби — прошепна той. — Дали е убиецът или просто презрян човек, който се радва на унижението на другите? Едно ще ти кажа, Роджър, Муди не е бил виновен в нищо. Самоубил се, колкото и Селкърк или Рутвен!
Глава единадесета
Господарят ми все още отказваше да сподели мислите си. Прекара следващия ден, затворен в стаята ни, проучвайки ръкописите, които бяхме донесли от Париж. Аз се изнервих и казах, че ще изляза. Бенджамин ме предупреди да внимавам и да стоя далеч от хората на кралица Маргарет. Излязох от Тауър и се запътих към мястото, известно под името „Малкия Уелс“ — лабиринт от алеи и улички, който достига до кея на вълнарите. Беше студен ден в края на февруари; група цигани, египтяни или „лунни хора“, както ги наричат селяните, бяха направили панаир. Разбира се, тук бяха всички лондонски негодници, включително и аз: главорези, сводници, апаши и измамници, просяци, цялата измет на подземния свят. Чувствах се като у дома си и обикалях пъстрите сергии и шатри, търсейки някоя хубавица или дрънкулка, която да купя за онази, която още не съм срещнал.
Както знаете, аз ревностно изучавам историята и вярвам, че шансът и късметът имат важна роля в тъканта на живота. Ако Харолд не се беше напил преди битката при Хейстингс, може би щеше да победи; ако конят на Ричард III не беше затънал в калта, династията Йорк можеше още да е на власт. Така е с нашия нищожен живот. Един дребен каприз на съдбата може да доведе до събития от изключителна важност. И така, аз бродех из уличките на Малкия Уелс, докато продавачите и амбулантните търговци възхваляваха на висок глас стоките си, а в гостилниците предлагаха горещ пай със змиорка и кани с подсладено вино. Имаше и представления: мумията на мамелюк, току-що пристигнала от Египет; рог на еднорог, куче с две глави и дама с дълга, гъста брада. Но вниманието ми бе привлечено от едно момче, което крещеше, че зад една изпокъсана завеса се крие великан от далечния север.
— Почти три метра висок! — викаше той. — И метър широк! За два пенса можете да го докоснете!
Естествено, това беше обичайният трик, много висок мъж, покачен на малки кокили. Хлапето ме дръпна за ръкава, очите му бяха опулени от удивление, а изпитото лице, озарено от престорено вълнение.
— Ела, милорд — каза ми то, — ела да видиш този циклоп! Истинско чудо!
Аз се усмихнах, дадох му едно пени и попитах:
— Как е станал толкова голям?
Подушил парите, господарят на момчето пристъпи напред:
— Защото — излъга той, — този великан не е бил девет месеца в утробата, както аз и ти, а осемнадесет!
Челюстта ми увисна и удивен, побързах да се отдалеча. Девет! Ами, разбира се, всеки мъж или жена прекарва девет месеца или тридесет и осем седмици в утробата на майка си. Спомних си стиховете на Селкърк: „От дванадесет по-малко трябва да са с три“ и бръщолевенията му, че можел „да брои дните“. Затичах като хрътка по мокрите улици към Тауър, хлъзгайки се и ругаейки. Но Бенджамин го нямаше и аз предположих, че е отишъл до манастира „Сион“. Трябваше да овладея вълнението си и да си стоя в стаята. Не исках Маргарет или някой от свитата й да усети промяната у мен. Рано следобед Бенджамин се върна, умълчан и с мрачен вид.
— С Джоана ли е станало нещо? — попитах.
— Тя е добре, Роджър, доколкото може да се очаква — вгледа се в лицето ми. — Искаш да ми кажеш нещо?
Разказах му какво ми бе хрумнало същата сутрин на панаира и го помолих да си припомни разговора ни с лорд Д’Обини в замъка Нотингам. Мрачното настроение на Бенджамин моментално се разсея.
— Аз също имам нещо за теб, Роджър! — възкликна той и отиде при дисагите си. Извади от тях странния ръкопис, който бяхме открили в ковчежето на Селкърк, и взе малко парче полиран метал, което служеше за огледало.
— Какви са първите думи?
— Знаем това, мастър Бенджамин, цитат от свети Павел: „Неясно като в огледало“.
Той се усмихна.
— Помниш ли наученото по латински, Роджър? — Той ми подаде ръкописа. — Дръж го срещу огледалото.
Подчиних се.
— Сега прочети думите в огледалото.