Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
Проснах се на леглото и описах на господаря си всички събития, които можах да си спомня, от момента, в който той напусна имението ни, до внезапната му поява в затвора Нюгейт. От време на време Бенджамин ме прекъсваше, за да ми зададе някой и друг въпрос, и после аз продължавах разказа си. Понякога ме молеше да почакам, докато си запише нещо на парче пергамент. Трябва да съм говорил поне час.
— Защо са ви всичките тези подробности? — попитах накрая.
— Пайове — отвърна загадъчно Бенджамин. — Всичко се крие в пайовете.
Отказа да ми каже каквото и да било друго. Разсърдих се, но Бенджамин вече се беше върнал към книжата си и си мърмореше под носа. Аз, от своя страна, тъй като се почувствах в безопасност и успокоен от изпитото вино, се унесох в сън. Следващия ден прекарах в леглото, обзет от скръб по Луси и потънал в размишления какво отмъщение да подготвя на братята Попълтън. От време на време в немощния ми ум… (Простете, но се налага да прекъсна разказа си за малко. Виждам, че капеланът ми се подхилква и трябва да го перна през пръстите, за да се вземе в ръце и аз да мога да се върна към спомените за бурната си младост.) Та от време на време в немощния ми ум се раждаше по някой блестящ план за разплата и после отново се връщах към настоящите ни проблеми.
Колкото повече размишлявах за Малвъл, толкова повече се убеждавах, че ако Кастор можеше да говори, вече щяхме да знаем какво толкова е имало в мазето на къщата. Бенджамин странеше от мен цял ден, зает със свои дела в кръчмата. Беше късно вечерта, когато дойде и ме разбуди рязко.
— Ставай, Роджър! Веднага! Вземи си оръжието!
Лицето му беше мрачно. Направи ми впечатление, че си е сложил кожените предпазни гривни на китките, а на кръста си е препасал портупея с провесени по италиански маниер меч и кама. Суровото му изражение ми напомни на онова, с което ме беше заплашил с жестока разправа, ако се доближа до прелестната Миранда.
— Къде отиваме? — попитах, докато си обувах ботушите.
— На вечеря — отвърна Бенджамин.
Погледнах към часовата свещ, която гореше в стъкления си свещник на една полица.
— Боскъм няма да ни се зарадва, пещта сигурно няма да е…
— Не ме е грижа какво мисли Боскъм! — скастри ме Бенджамин. — Всичко ще се изясни, преди да сме мигнали — усмихна се кисело. — Или в нашия случай — след като потропаме на вратата.
Слязохме в кръчмата. Боскъм замърмори, но все пак ни донесе две халби ейл, поднос със студено месо и резенчета лук и ябълки. Слугите отдавна си бяха тръгнали. Кръчмата беше празна. Боскъм се мотаеше наоколо и си мънкаше под носа. На улицата пред кръчмата спря нощен пазач.
— Единайсет часът е и всичко е спокойно! Молете се душите ви и тази нощ да не попаднат в Ада!
Бенджамин застина със залъка пред устата си.
Някой заблъска силно по вратата.
— Отвори, Шалот — провикна се Боскъм.
— Храним се, мастър Боскъм — отвърна му Бенджамин.
Кръчмарят започна да проклина и да си мърмори под сурдинка, но все пак отиде и отвори вратата. Чух някакъв човек да казва нещо и възклицанието на Боскъм.
— Какво? Невъзможно! Аз… — гласът му се извиси нервно. — Не знам за какво говорите!
Наострих уши, защото ми се стори, че дочух имената на Баркли и Нотли. Бенджамин се промени до неузнаваемост. Той стана и измъкна меча си. Наблюдавах случващото се с отворена уста. Боскъм затвори вратата и спусна резето, а после бавно се обърна. Видя извадения меч на господаря ми и се усмихна.
— Какво става, мастър Бенджамин?
— Много добре знаете — отвърна господарят ми. — На вратата току-що потропа един страж и ви съобщи нещо невероятно — че пред църквата на Ордена на кръста срещнал двама мъже, които се представили за Баркли и Нотли, и казали, че имат уговорена среща с вас, за да обсъдите някои въпроси.
Боскъм пристъпи напред, добродушната му усмивка се стопи, а погледът му стана бдителен. Стойката му също се промени и той заприлича на човек, който се кани да побегне или да нападне.
— Чух и какво отговорихте — благо продължи господарят ми. — Вие казахте „невъзможно“. Свариха ви неподготвен, нали така, мастър Боскъм? Защо да е невъзможно стражът да е срещнал двама души, които се предполага, че вие изобщо не познавате? И двамата са мъртви. Трупът на Нотли дори още не е открит. Роджър знае за убийството му, понеже е видял отсечената му глава. А вие знаете, защото сте го убили. Вие сте Якоб фон Архетел, известен с прозвището Касапина.