Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— Пайовете! — възкликнах. — Ама разбира се, господарю, пайовете! — почти скочих от стола си аз. — Купували сте пайовете от Осуалд и Имелда — нали и аз самият съм ял от тях. Така сте успели да влезете безпрепятствено в гостилницата им.
— И аз си дадох сметка за това — отвърна Бенджамин. — След като Осуалд и Имелда бяха убити, разбрах, че го е извършил някой, който ги е познавал добре. Сърдечният и дружелюбен Боскъм е наминал да поръча още пайове. Щом обаче сте влезли в къщата, сте се превърнали в Касапина и с няколко удара с камата сте затрили цялото семейство. После сте откраднали сметките им. Защо, Боскъм? Имаше ли в тях нещо, което трябваше да остане скрито-покрито? Или пък в разговора си с вас са се изтървали за нещо нередно в имението Малвъл? Не знам как сте избили онези войници, но по някаква причина сте отделили доста време, за да почистите кухнята, да изтъркате съдовете и да измиете халбите. Защо, Боскъм? — Бенджамин се приближи към него. — И най-вече — по чие нареждане? Кой ви нае? Как се вмъкнахте и измъкнахте от Малвъл толкова лесно?
Боскъм поклати глава и впери поглед в чашата си с вино.
— Много забавна приказка, мастър Даунби, тъкмо за тъмна нощ като тази. Само дето не е нищо повече от празни дрънканици и бабешки брътвежи за край огнището. Обиколете кръчмата, претърсете стаята ми и ще видите, че няма да откриете нищо нередно.
— О, със сигурност — съгласи се Бенджамин. — Много подозрения, но никакви доказателства. Впрочем, цялата история е плод на случайността — ако Роджър не беше срещнал някакъв търговец на реликви и той не го беше упътил към вашата кръчма; ако не бяхме наели стаи в „Мъждивият фенер“, след като се върнахме от Малвъл… — той се усмихна едва доловимо. — Но Господ е добър. Може да му е дошло до гуша от кървавите ви дела и да ви е пратил възмездие в лицето на Роджър.
— Нищо няма да кажа! — ревна Боскъм.
— Ами ако се окажеш в Тауър? — озъбих му се аз. — Ако те опънат на дибата като Цербер и изпроводят пратеници в Югозападна Англия, за да изровят всичко за Андрю Боскъм?
Кръчмарят ме зяпна с широко отворени очи.
— Така ли, Роджър? Я ми кажи какво трябва да сторя според теб. Да скокна сам в някоя баржа, да се настаня в Тауър и да си изпея всичко на Тлъстия Хенри ли? Ама разбира се! — плесна с ръце той. — После ще му се примоля да ме пощади, задето съм предател и убиец. Ще си призная, че съм задигнал държавата на Карл Велики и съм я продал на лорд Харон — замълча и се ухили. — О, май не трябваше да казвам това! Мили Боже, ами нали не би трябвало да знам тези неща!
В един миг Боскъм поклащаше глава, а в следващия чашата му полетя към главата на Бенджамин. Мнимият ханджия се хвърли към стената, грабна меча и камата от портупея си и запристъпва странично към нас като танцьор.
— Няма да отида в Тауър! — изсъска той. — А вие няма да излезете живи от тази кръчма! Ще умрете и двамата, а аз имам на разположение цяла нощ, за да се отърва от труповете ви.
Приближи се с лека стъпка, размахал меча и камата си. Господарят ми беше изкусен фехтовач и успяваше да парира ударите му. Боскъм се отдръпна. После двамата отново пристъпиха един към друг. Вече беше видно, че Боскъм не е никакъв кръчмар. Начинът, по който се движеше — леко настрани, опитвайки се да избие меча от ръката на господаря ми и да го накара да се открие за смъртоносния удар на камата му, показваше, че е професионален и изкусен боец. Танцът на смъртта продължаваше — чуваше се тропот на ботуши по каменния под, оглушителен стоманен звън и сумтенето и пъшкането на двамата противници. Боскъм имаше предимството да познава всяка педя от кръчмата. На два пъти господарят ми едва не падна и мнимият ханджия беше на косъм да го убие. Опитах се да се намеся, но Бенджамин ми махна да стоя настрана. Боскъм се отдръпна ухилен, гърдите му се издигаха и спускаха учестено.
— Ама че фукльо! — пое си дъх. — Джентълмен до последно!
Отпусна меча и камата си и задебна господаря ми. Бенджамин може да беше фукльо и джентълмен, но старият Роджър не беше, така че когато Боскъм пристъпи напред, направих онова, в което най ме биваше. Хвърлих камата си с всичка сила и го улучих ниско във врата, където имаше мека тъкан и нерви. Кръвта рукна като вино от пробита бъчва. Боскъм изпусна меча си и сграбчи дръжката на камата. Лицето му се разкриви от болка. Отстъпи и се обърна, сякаш искаше да избяга през вратата. После рухна, а от устата, носа и зейналата рана на гърлото му се лееше кръв. Приближих се, за да го обърна, но Бенджамин ме спря.