Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
После мъглата просветна и образът изчезна.
Дризт се почеса по брадичката и се зачуди дали може да направи или да открие още нещо. Реши, че този път рискът е прекалено голям.
Когато се върна, Дризт откри Уолфгар да седи заедно с Гуенивар в главния тунел, на няколко крачки от залостената врата на главния вход. Варваринът галеше силния врат на пантерата.
— Виждам, че Гуенивар е спечелила приятелството ти — обади се елфът и се приближи.
Уолфгар се усмихна:
— Великолепен съюзник! — рече той и потупа животното. — И истински боец!
После се накани да се изправи, ала нещо го запрати на земята със страшна сила.
Силен взрив разтърси пещерата, когато огромен скален къс се стовари върху вратите й, разтрошавайки огромното дървено резе и изкъртвайки я от пантите й.
Дризт извади ятагана си и застана пред Уолфгар, закривайки мъчещия се да възстанови равновесието си варварин.
В този миг в пещерата се втурна брадат воин с кръгъл щит, чийто герб изобразяваше голяма чаша пенещо се пиво, в едната ръка и изцапана с кръв брадва в другата.
— Покажете се, великани! Нека се позабавляваме! — провикна се Бруенор и стовари тежката секира върху щита си… сякаш войската му вече не бе вдигнала предостатъчно шум!
— По-спокойно, свирепи Бруенор! — разсмя се Дризт. — Вербезите са мъртви.
Джуджето видя приятелите си и скочи в тунела, последван от шумните си воини.
— Мъртви! — провикна се то. — Окаянико, знаех си, че ще вземеш цялото забавление само за себе си!
— А подкрепленията? — обади се Уолфгар.
Бруенор се изсмя:
— Имай ми повече вяра, момче! Всичките лежат в една яма, макар че земята е прекалено добра за тез’ мръсни изчадия! Само един жалък орк още диша… пък и то ще продължи само докато не го накарам да си отвори гадната уста!
След случката с огледалото Дризт още повече искаше да разпита орка.
— Каза ли нещо? — попита той джуджето.
— А, досега си държи устата затворена — отвърна то. — Ама аз знам някои нещица, дето ще го накарат да я отвори набързо!
Ала Дризт мислеше друго. Орките по принцип не бяха особено верни на господарите си, но срещу заклинанията на някой магьосник мъченията нямаше да са от особена полза. Трябваше им нещо, което да противопоставят на магията и Дризт знаеше точно какво може да им помогне.
— Доведете Риджис! — обърна се той към Бруенор. — Полуръстът ще накара орка да ни каже всичко, което знае.
— Онуй, което му бях намислил, щеше да е по-забавно… — оплака се джуджето, но и то отлично разбираше, че елфът бе прав.
Това, че толкова много великани се бяха обединили, не само бе пробудило любопитството му, а и го бе разтревожило сериозно. А с тях имаше и орки…
Дризт и Уолфгар седяха в единия край на стаята, колкото се можеше по-далеч от Бруенор и другите две джуджета. Един от воините на Бруенор се бе върнал от Самотната кория още същата нощ и бе довел Риджис и макар всички да бяха уморени от похода и битките, не можеха да заспят — информацията, която щяха да изкопчат от орка, бе прекалено важна. Риджис и пленникът се бяха оттеглили, за да поговорят насаме в съседната стая, още щом полуръстът успя да го подчини на волята си с помощта на рубинения медальон.
Бруенор се бе заел с приготвянето на ново ястие — яхния от великански мозък — и сега вареше отвратителните смрадливи продукти в един празен череп на вербег.
— Помислете малко! — опитал се бе той да убеди Дризт и Уолфгар, когато видя отвращението и ужаса по лицата им. — Домашната гъска е много по-вкусна от дивата, защото не й се налага да използва мускулите си. Защо да не е така и за мозъка на вербезите?
Ала Дризт и Уолфгар не бяха съвсем убедени. Обаче никак не им се искаше да си тръгнат и да изпуснат да чуят какво ще каже Риджис, затова се свиха в най-далечния ъгъл на помещението и тихичко заговориха.
Бруенор напрягаше слух, опитвайки се да долови думите им, защото говореха за нещо, което живо го вълнуваше.
— Половин точка за последния в трапезарията — настояваше Уолфгар. — И половин за котката.
— Тогава и на теб ти се полага само половинка за онзи при пропастта — не му остана длъжен Дризт.
— Дадено — съгласи се варваринът. — А онзи в тунела и Едноустия си ги поделяме, нали?
Елфът кимна:
— Значи, като съберем всичко, се получава десет и половина за теб и десет и половина за мен.
— И четири за котката — добави Уолфгар.
— Четири за котката — повтори Дризт. — Добре се бихме, приятелю! Досега не беше зле, ама ми се струва, че ни предстоят още доста битки и най-накрая опитът ми ще надделее.