Кристалният отломък

Гуенивар познаваше планината така добре, както и господарят му, знаеше и къде се крие всяко същество, което живееше там. Пантерата вече бе избрала мястото, където искаше да принуди вербега да отиде. Като овчарско куче, Гуенивар съкрати разстоянието между него и врага си и го насочи към едно планинско езеро, чиито води се плискаха наблизо. Ужасеният вербег, сигурен, че страховитият чук или смъртоносните ятагани са плътно след него, следваше пантерата почти по петите, без да посмее да спре и да се пребори с нея. И така, сляпо се втурна по пътя, който Гуенивар му бе избрал.

След малко пантерата се откъсна напред и се втурна към езерото. Когато достигна крайчеца на студените води, тя наклони глава настрани, с надеждата, че острите й сетива ще доловят нещо, което да улесни задачата й. В този миг тя забеляза леко блещукане под водата, върху която слънчеви лъчи вече хвърляха розови отблясъци. После видя и дългото тяло, което лежеше неподвижно като самата смърт. Капанът бе заложен, Гуенивар се скри зад близката скала и зачака.

Вербегът най-сетне се изкачи до езерото, изтощен и останал без дъх. Въпреки ужаса от предполагаемите преследвачи, той се облегна за миг на един голям камък. Всичко като че ли изглеждаше наред. Веднага щом си пое дъх, великанът се огледа наоколо и отново тръгна напред.

Имаше само един път, по който можеше да прекоси езерото — някакъв повален дънер се простираше през него. Ако решеше да заобиколи, макар езерото да не бе особено голямо, щеше да му се наложи да се катери по стръмни скали и да минава край дълбоки пропасти — щеше да се забави прекалено много.

Чудовището изпробва дънера. Изглеждаше здрав и то предпазливо тръгна напред. Гуенивар го изчака да наближи средата на езерото и, изскачайки от прикритието си, полетя във въздуха. Пантерата се стовари с цялата си сила върху гърдите на смаяното чудовище й като го прескочи, се приземи на отсрещния бряг, изскачайки от опасните води, колкото се може по-бързо. Великанът замаха с ръце, опитвайки се да се задържи върху дънера, после с шумен плисък падна в езерото. Дълбоките води се опитаха да го повлекат към дъното и той отчаяно се вкопчи в някакво дърво, което плаваше наблизо, онази сянка, която Гуенивар бе видяла.

Ала в мига, в който ръцете на вербега се увиха около спасителното дърво, то внезапно се раздвижи и петнадесетметровата боа — удушвач се уви около жертвата си със светкавична бързина. Жестоката хватка на змията се затягаше все по-силно около вербега, притискайки ръцете към тялото му и изкарвайки въздуха от дробовете му.

Гуенивар се отърси от водата и капчиците, които покриваха лъскавата й черна козина, се разхвърчаха на всички страни. Погледна към езерото и видя, че още един пръстен от тялото на чудовищната змия се бе увил около вербега, стискайки врата и брадичката му. После боата повлече жертвата си към дъното и Гуенивар разбра, че задачата й бе изпълнена. С дълъг, силен рев тя възвести победата си и се втурна към пещерата.