Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
— Трябва да удряш много по-силно, жалко човече! — разнесе се гръмовният глас на Едноустия, а тъпата страна на брадвата му връхлетя върху двамата му противника.
И този път Дризт успя да избегне удара, ала умореният от битките варварин, успя само да поеме силата на удара с Щитозъб и огромното оръжие на великана го запрати към стената. Уолфгар се свлече на пода.
Дризт разбра, че положението става опасно. Все още не можеше да използва лявата си ръка, изтощението изцеждаше последните му сили, а и този великан бе твърде силен, за да се бие сам срещу него. Успя да го прониже само веднъж и докато чудовището си поемаше дъх, преди да нанесе нов удар, Дризт побягна към главния тунел.
— Бягай, мрачно псе! — провикна се Едноустият. — Не можеш да ми избягаш!
И надушвайки плячката, чудовището се втурна след врага си.
Щом стигна до тунела, Дризт прибра оръжието си и се заоглежда наоколо, опитвайки се да намери място, на което да устрои засада на Едноустия. Ала такова нямаше. Той се приближи към изхода и зачака.
— Излез! — чу се подигравателният глас на великана, а след малко се показа и огромното му туловище.
Скрит в сенките, елфът запрати двата си ножа срещу противника си. И двата го уцелиха, ала чудовището дори не забави крачка.
Дризт излезе навън. Знаеше, че ако Едноустият не го последва, ще му се наложи да се върне обратно в пещерата. Просто не можеше да остави Уолфгар да умре. Първите лъчи на зората вече докосваха върховете на планината и елфът се разтревожи, че светлината може да му попречи да устрои засада на противника си… ако въобще откриеше къде. Дризт се покатери на едно от дръвчетата, които закриваха входа на пещерата и извади камата си.
Едноустият изскочи навън и се огледа да види бягащия елф.
— Покажи се, жалко псе! Не можеш да ми избягаш!
В този миг елфът се стовари върху него, засипвайки лицето и врата му с канонада от светкавични удари. Великанът изрева от ярост и като разтърси огромното си тяло, събори Дризт, който не можеше да се хване здраво с ранената си ръка. После отново избяга в тунела. Елфът падна тежко върху раненото си рамо и от нечовешката болка замалко не изгуби свяст. Опита се да стане, но се спъна в нечий ботуш. Не може да е Едноустият, помисли си Дризт и бавно се обърна назад, чудейки се откъде се бе взел още един великан.
Ала изражението на лицето му незабавно се смени, щом видя Уолфгар да се надвесва над него, здраво стиснал Щитозъб в ръка. Със суров поглед варваринът проследи отдалечаващото се чудовище.
— Мой е! — мрачно рече Уолфгар.
Едноустият наистина изглеждаше ужасяващо. Там, където го бе ударил Щитозъб, кожата на главата му бе покрита със съсирена кръв, а по лицето му още течеше яркочервена кръв от раните, които Дризт му бе нанесъл. Двата ножа, които елфът бе запратил срещу него, още стърчаха от гърдите му — досущ някакъв зловещ орден.
— Да видим дали и този път ще можеш да поемеш удара! — провикна се варваринът и запрати Щитозъб след чудовището.
— Нищо, което идва от слабите ти ръце, не може да ме изплаши! — и Едноустият предизвикателно се изпъчи, готов да посрещне удара.
Щитозъб се стовари върху огромните му гърди, строшавайки няколко от ребрата на чудовището, но то все така остана на крака.
Ала имаше нещо, с което не можеше да се справи, нещо, което даже не знаеше — мощният удар на Щитозъб бе забил един от ножовете на Дризт дълбоко в плътта, изтласквайки го до сърцето на звяра.
Елфът най-сетне успя да се изправи на крака и като видя, че Едноустият отново се приближава към тях, прошепна на варварина:
— Да бягаме!
— Аз оставам! — отсече Уолфгар без дори да трепне.
Дризт извади ятагана от ножницата.
— Добре казано, храбри приятелю! Да погубим най-после този звяр, че ни чака вечеря!
— Това може да се окаже доста по-трудно, отколкото да седите тук и да бръщолевите глупости! — отвърна Едноустият и в този миг почувства пронизваща болка в гърдите си, ала с презрение я отмина. — Видях колко ви е силицата и още се държа на краката си. Не можете да ме победите!
Дризт и Уолфгар се бояха, че в думите на противника им имаше повече истина, отколкото им се щеше да признаят. Двамата вече едва се държаха на краката си от изтощение, ранени и задъхани, но с твърдото намерение да останат прави и да довършат задачата си.
Ала пълната увереност на великана, който, бавно, но сигурно се приближаваше към тях, бе твърде плашеща.
Едноустият разбра, че става нещо ужасно, когато се намираше само на два-три метра от противниците си. Уолфгар и Дризт също го разбраха — внезапно врагът им забави крачка.