Мъжът, момчето [1999 г.]

— Бълнувал е?

— А, не — отвърна Сид. — Преструваше се, че бълнува. Вече е знаел, че ще ни остави нас с Пеги. Но не му стискаше да ме погледне и да ми го каже право в очите. Беше по силите му само да се преструва, че бълнува, да се преструва, че изрича името ѝ насън. Само така можеше да пусне бомбата. Да ми съобщи, че вече си е стегнал багажа. Стори ми се много жестоко, така ще постъпи само един страхливец — точно в стила на Джим.

Имах си най-различни причини да мразя Джим — някои благородни, други жалки. Мразех го, защото беше наранил толкова много Сид, мразех го и защото беше по-красив от мен. Мразех го, защото мразех всеки родител, който ту нахълтва в живота на детето си, ту отново изчезва яко дим, сякаш то е хоби, с което можеш да се захващаш или да зарязваш, когато ти скимне. Смятах ли и Джина за такава? Да, понякога, в редките дни, когато тя не се обаждаше по телефона на Пат, и аз знаех — бях убеден, че е някъде с Ричард.

Мразех Джим и защото усещах, че Сид още е увлечена по него — улових го, когато ми каза, че харесвала лицето му. Може би вече не обичаше, може би любовта се бе превърнала в друго. Но Сид още държеше на Джим и това я мъчеше.

Сигурно дълбоко в себе си е трябвало да бъда благодарен. Ако Джим е бил верен любящ съпруг, който умее да си държи кожените панталони закопчани, ако не си падаше по азиатки, Сид щеше да бъде с него, а не с мен. Но аз изобщо не бях признателен.

Веднага щом той върна от пицарията Пеги здрава и невредима, ми се прииска да се блъсне с мотора на Есекс Роуд в автобус номер седемдесет и три и да стане на пихтия. Беше се държал със Сид като с добиче. Това бе достатъчно, за да го мразя до смърт.

Но когато Пеги се прибра с феноменално безполезна плюшена играчка с размерите на хладилник и с личице, цялото оплескано с пица, си дадох сметка, че имам и друга, далеч не така безкористна причина да мразя Джим.

Без дори да се опитвам да се сравнявам с него, съзнавах, че никога няма да знача за Пеги толкова много, както той. И от това ме болеше най-силно. Дори и да я виждаше само когато му хрумне, той винаги щеше да бъде неин баща.

Точно от това тя бе неописуемо щастлива. Не от мотоциклета. Или от пицата. Или от тъпата плюшена играчка с размерите на хладилник. А от това, че Джим ѝ е баща.

Знаех, че мога да живея с момиченцето, макар то да ми напомня, че майка му се е чукала с друг. Можех дори да го обикна. Можех да си съпернича с мотоциклета, с грамадната плюшена играчка и с по-красивото лице.

Но няма как да си съперничиш с кръвта.