Ужас [bg]

Посред нощ тук беше достатъчно светло, за да могат да се прочетат химни от Библията — ако изобщо някой беше донесъл Библия, за да чете химни от нея, но никой не го направи, — и мъждивата светлина облекчаваше задачата ни — на нас, двамата лекари, и на двамата моряци, на които им беше наредено да ни помагат, — докато мушкахме, бодяхме, бутахме, плъзгахме и накрая успяхме да натикаме тялото на ескимоса надълбоко в синия лед и в черната вода, течаща под него.

Ескимоската стоеше безмълвно и ни наблюдаваше, без да показва никакви емоции. От север-северозапад духаше вятър и черната й коса се развяваше над изцапаната качулка на парката й и се мяташе пред лицето й като разрешени гарванови пера.

Ние бяхме единствените членове на погребалната групичка — лекарят Стенли, двамата задъхани, ругаещи под носа си моряци, туземката и аз, — докато под сипещия се сняг не се появиха капитан Крозиър и един висок, дългурест лейтенант, които останаха да наблюдават финалните ни усилия. Накрая тялото на ескимоса преодоля последните пет фута от ледения тунел и се изгуби в черното течение на петнайсет фута под леда.

— Сър Джон нареди жената да не прекарва нощта на „Еребус“ — каза тихо капитан Крозиър. — Дойдохме да я отведем на „Ужас“. — Крозиър се обърна към високия лейтенант, който, сега си спомних, се казваше Ървинг: — Джон, тя ще бъде твоя отговорност. Намери й място по-далеч от погледите на мъжете — може би зад сандъците в предната част на лазарета — и се погрижи за безопасността й.

— Слушам, сър.

— Извинете ме, капитане — казах аз, — но защо не я пуснете да се върне при нейните хора?

Крозиър се усмихна на думите ми.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил на подобно развитие на нещата, докторе. Но в радиус от триста мили оттук няма известни ескимоски селища, дори и най-малкото селце. Те са номадски народ — особено онези, които наричаме северни планинци, — ала какво е довело този старец и младото момиче на паковия лед, толкова далеч на север, където няма нито китове, нито тюлени, нито моржове, нито елени, нито каквито и да било други животни освен белите мечки и кръвожадните същества в леда?

Не знаех какво да отговоря, но думите на капитана едва ли имаха отношение към моя въпрос.

— Напълно е възможно да се стигне дотам — продължи Крозиър, — че животът ни да зависи от откриването на тези местни ескимоси и сприятеляването ни с тях. Трябва ли да я пуснем да си върви, преди да сме се сприятелили с нея?

— Ние застреляхме съпруга или баща й — каза лекарят Стенли, поглеждайки към нямата млада жена, която продължаваше да се взира във вече празната дупка. — Нашата безмълвна дама може да не изпитва особено топли чувства към нас.

— Точно това имам предвид — каза капитан Крозиър. — А в момента си имаме достатъчно проблеми и без тази девойка да се върне начело на отряд разярени ескимоси, които да ни избият, докато спим. Не, според мен сър Джон е прав… тя трябва да остане с нас, докато не решим какво да правим… не само с нея, а и със самите нас. — Крозиър се усмихна на Стенли. За тези две години това беше първият път, когато виждах капитан Крозиър да се усмихва. — Безмълвната дама. Това беше добро, Стенли. Много добро. Хайде, Джон. Да вървим, милейди.