Ужас [bg]

Когато барабаните прекратиха глухия си тропот, всички свалиха шапките си. Студеният вятър рошеше дългите коси на мъжете, които заради погребалната служба бяха измити, вчесани назад и вързани с панделки. Денят беше студен — термометърът показваше около пет градуса по време на последното измерване на температурата на въздуха, проведено в три часа следобед, — но арктическото небе, обсипано с ледени кристали, представляваше солиден купол от златиста светлина. И сякаш за да окаже почит на лейтенант Гор, слънчевият диск над южния хоризонт, покрит от прозрачната ледена пелена, беше придружен от още три светила — лъжливи слънца, носещи се около истинското и над него — свързани помежду си с ореол от многоцветна светлина. Много мъже наведоха глави, потресени от уместността на гледката.

Сър Джон проведе заупокойната служба със звучен глас, който достигаше с лекота до сто и десетте мъже, събрани около него. Ритуалът им беше много добре познат. Думите звучаха обнадеждаващо и събуждаха познати чувства. Накрая на панихидата почти никой не обръщаше внимание на студения вятър, докато познатите думи отекваха над леда.

— И ние предаваме това тяло на дълбините, за да се превърне в прах, и се надяваме на възкресението му, когато морето ни върне мъртъвците си и новият живот се възроди чрез Господа наш Исус Христос, който при пришествието си ще преобрази нашето унижено тяло, за да стане то като Неговото божествено тяло, чрез Неговата сила, с която Той може да покори всичко на Себе Си.

— Амин — изрекоха събралите се мъже.

Дванайсетте морски пехотинци вдигнаха мускетите си и дадоха три залпа, последният от които се състоеше от три изстрела, а не от четири като двата преди него.

Когато отекна първият залп, лейтенант Левеконт кимна и Семюъл Браун, Джон Уийкс и Джеймс Ригдън издърпаха дъските изпод тежкия ковчег, който остана да виси във въздуха, поддържан само от трите въжета. При втория залп ковчегът беше спуснат надолу, докато не докосна тъмната вода. При звука на последния залп мъжете започнаха бавно да отпускат въжетата, докато тежкият ковчег с медната плоча — медалите и сабята на лейтенант Гор също лежаха върху махагоновия капак — не се изгуби под повърхността на водата.

Ледената вода леко се размъти, въжетата бяха издърпани и захвърлени настрани и правоъгълникът от черна вода опустя. Лъжливите слънца и ореолът на юг бяха изчезнали и под небесния купол светеше само навъсеното червено слънце.

Мъжете мълчаливо се разотидоха по корабите си. Беше едва пет часът. За повечето мъже беше настъпило време за вечеря и втората порция грог.

Сутринта на следващия ден, събота, 5 юни, екипажите и на двата кораба все още се намираха на жилищните палуби на своите кораби, когато се разрази поредната арктическа лятна гръмотевична буря. Моряците от наблюдателните постове на мачтите получиха заповед да се спуснат долу, а малцината вахтени, които дежуреха на палубата, се стараеха да стоят по-далеч от метала и мачтите. Мълниите прорязваха мъглата, гръмотевиците проехтяваха оглушително, мощните електрически заряди не спираха да удрят гръмоотводите, монтирани върху мачтите и покривите на каютите, а сините пръсти на огньовете на свети Елмо се виеха по дървения рангоут и се плъзгаха по такелажа. Изтощените вахтени, които слизаха на жилищната палуба след смените си, разказваха на ококорените си другари за кълбовидни мълнии, търкалящи се и подскачащи по леда. По-късно през деня — когато мълниите и електрическите заряди зачестиха още повече — вахтените от следобедните смени докладваха за появата на нещо голямо, твърде голямо, за да е просто бяла мечка, което кръстосва и дебне из торосите в мъглата, ту скрито от погледите, ту озарявано за секунда или две от мълниите. Понякога, казваха те, фигурата се придвижвала на четири крака, като мечка. Друг път, кълняха се мъжете, вървяла с лекота като човек, на два крака. Според тях съществото обикаляло около кораба.