Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Възможно е — съгласи се полковникът. — Понякога стават много странни работи.
Той си представи как пощенският чиновник скача на корабчето, облечен в своята гумена мушама. Минал беше един месец, откакто смени адвоката си. Имаше основание да чака отговор. Жената на дон Сабас продължаваше да приказва за смъртта, докато най-сетне забеляза угриженото лице на полковника.
— Ти май си имаш някаква грижа, куме — рече тя.
Полковникът се стегна.
— Вярно е. Мисля си, че е пет часът вече, а на петела още не му е направена инжекцията — излъга той.
Тя остана поразена:
— На петел инжекция! Че да не е човек! Това е кощунство!
Дон Сабас не можа да издържи повече. Надигна зачервеното си лице.
— Затвори си устата поне за една минута! — заповяда той на жена си и тя наистина се хвана за устата с две ръце. — От половин час досаждаш на кума с глупостите си.
Жена му тръшна вратата след себе си. Дон Сабас избърса врата си с потопена в лаванда кърпа. Полковникът отиде до прозореца. Валеше безмилостно. Една кокошка с дълги жълти крака прекосяваше пустия площад.
— Наистина ли правят инжекции на петела?
— Наистина. Тренировките започват от другата седмица.
— Това е безразсъдство — каза дон Сабас. — Ти не си за тези работи.
— Съгласен съм, но това не е причина да му извиеш шията — каза полковникът.
— Това твоето е глупаво упорство — каза дон Сабас и също се приближи до прозореца. Полковникът усети горещото му като от духало дихание. Очите на кума будеха у него състрадание. — Послушай съвета ми, куме — рече дон Сабас. — Продай този петел, преди да е станало прекалено късно.
— Никога за нищо не е прекалено късно — каза полковникът.
— Не проявявай такова лекомислие — настоя дон Сабас. — Двойна полза ще имаш: хем ще се отървеш от това главоболие, хем ще си сложиш деветстотин песо в джоба.
— Деветстотин песо ли? — възкликна полковникът.
— Деветстотин песо.
Цифрата най-сетне стигна до съзнанието на полковника.
— Вярваш ли, че ще дадат такива пари за петела?
— Не само че вярвам — отговори дон Сабас, — съвсем сигурен съм.
Това беше най-голямата цифра, минавала през главата на полковника, откак бе предал фондовете на революцията. Когато излезе от кантората на дон Сабас, коремът силно го присви, но той имаше съзнание, че този път не беше от времето. В пощата се обърна направо към чиновника:
— Чакам едно бързо писмо. Самолетна поща.
Чиновникът провери в кутиите по азбучен ред. Прочете адресите, сложи отново писмата в отделението със съответната буква, но нищо не каза. Тупна една в друга длани и удостои полковника с един многозначителен поглед.
— Трябваше днес непременно да дойде — каза полковникът.
Чиновникът сви рамене.
— Единственото нещо, което непременно идва, това е смъртта, полковник.
Жена му го посрещна с чиния качамак. Той го изяде мълчаливо и бавно, за да може да си мисли между хапките. Жена му седеше срещу него и усети, че нещо се е променило в него.
— Какво ти става? — попита го тя.
— Мисля си за чиновника, от когото зависи пенсията ми — излъга полковникът. — След петдесет години ние ще си лежим спокойно под земята, а този нещастник ще агонизира всеки петък, чакайки пенсията си.
— Лош признак е това — каза жена му. — Значи, започваш вече да се примиряваш. — Тя продължи да яде, но след малко забеляза, че мъжът й е все някъде другаде. — Сега само яж, че няма да усетиш вкуса на качамака.
— Много е вкусен — каза полковникът. — Откъде дойде?
— От петела — отвърна жена му. — Момчетата му донесоха толкова много царевица, че той реши да я раздели с нас. Такъв е животът.
— Да — въздъхна полковникът. — Животът е най-хубавото нещо, което някой някога е измислял.
Той погледна петела, завързан за крака на печката, и този път му се стори различен. Жена му също го погледна.
— Днес следобед с пръчка трябваше да гоня децата — каза тя. — Донесоха една стара кокошка, петелът да я оплодял.
— Не е за първи път — каза полковникът. — Същото правеха по селата и с полковник Аурелиано Буендия. Водеха му момиченца да ги опложда.
Тя се засмя. Петелът издаде някакъв гърлен звук, който стигна до тях като неясен човешки говор.
— Понякога ми се струва, че ще заговори — каза жена му.
Полковникът отново го погледна.
— Това е говорещ и пеещ петел — каза той. Докато лапваше поредната лъжица качамак, пресметна и рече: — Ще ни даде възможност да се храним в продължение на три години.