Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Да, ама сега умира от диабет — каза полковникът.
— Ти пък умираш от глад — възрази жена му. — За да се увериш, че голо достойнство не храни.
Една светкавица я прекъсна. Гръмотевицата се раздроби навън, на улицата, влезе в спалнята и се търколи под кревата като цяла купчина камъни. Жената скочи към своето легло, за да си вземе молитвената броеница.
Полковникът се усмихна.
— Ето какво става, като не си държиш езика. Колко пъти съм ти казвал, че господ ми е съмишленик.
Но всъщност се чувстваше огорчен. След малко изгаси лампата и в насечения от светкавиците мрак се отдаде на мислите си. Спомни си Макондо. Десет години бе чакал да се изпълнят нерландските обещания. В тежките сънливи следобедни часове бе видял как пристига един жълт, прашен влак със задушени от горещина жени, мъже и животни, натъпкани във вагоните до самия таван. Това беше началото на банановата треска. За двадесет и четири часа преобразиха селото. „Аз се махвам — реши тогава полковникът. — Миризмата на банани разлага червата ми.“ И с обратния влак напусна Макондо — една сряда, на двадесет и седми юни хиляда деветстотин и шеста година в дванадесет часа и осемнадесет минути на обед. Трябваше да мине половин век, за да разбере, че откак сложиха оръжието в Нерландия, не бе имал нито минута покой.
Отвори очи и каза:
— Няма какво повече да му мислим.
— За какво?
— Ами за петела — каза полковникът. — Още утре го продавам на кума Сабас за деветстотин песо.
През прозореца на кантората нахлуха стенанията на скопените животни, смесени с виковете на дон Сабас. „Ако не дойде до десет минути, отивам си“ — закани се полковникът след два часа чакане, но почака още двадесет минути. Канеше се вече да тръгне, когато дон Сабас влезе в кантората, следван от неколцина пеони. Няколко пъти мина покрай полковника, без да го погледне. Забеляза го чак когато излязоха пеоните.
— Ти чакаш ли ме, куме?
— Чакам те, куме, но ако си много зает, мога да мина по-късно — каза полковникът.
Дон Сабас не го чу, защото беше вече от другата страна на вратата.
— Връщам се веднага — каза той.
Беше палещо пладне. Кантората блестеше от напечената улица. Затъпял от жегата, полковникът неволно затвори очи и веднага засънува жена си. Съпругата на дон Сабас влезе на пръсти.
— Не се разсънвай, куме — каза му тя. — Аз само ще затворя капаците, че в тази кантора е същински ад.
Полковникът я проследи с невиждащи очи. След като затвори капаците, тя попита в полумрака:
— Ти често ли сънуваш?
— Понякога само — отговори полковникът, засрамен, че е заспал. — Почти винаги сънувам, че се оплитам в паяжини.
— Аз всяка нощ сънувам кошмари — каза жената. — Искам да разбера какво значи да срещнеш насън непознати хора. — Тя включи електрическия вентилатор. — Миналата седмица сънувах, че някаква жена застава до леглото ми. Събрах кураж да я попитам коя е и тя ми отговори: „Аз съм жената, която умря преди дванадесет години в тази стая.“
— А къщата е построена само преди две години — каза полковникът.
— Точно тъй. Значи, дори мъртвите бъркат.
Бръмченето на вентилатора сгъсти полумрака. Полковникът се притесни, измъчван от тежката дрямка и от тази бръмчаща жена, която от сънищата мина направо към прераждането на душите. Чакаше я да спре за малко, за да се сбогува, когато дон Сабас влезе в кантората заедно със своя надзирател.
— За четвърти път вече топля супата ти — каза жена му.
— И десет пъти я топли, ако искаш — каза дон Сабас, — но ме остави на мира сега.
Той отвори огнеупорната каса и даде на своя надзирател пачка банкноти и цял поменик нареждания. Надзирателят отвори капаците, за да преброи парите. Дон Сабас видя полковника в дъното на кантората, но никак не реагира на присъствието му, а продължи да разговаря с надзирателя. Полковникът стана в момента, когато двамата мъже се канеха да излязат пак от кантората. Преди да отвори вратата, дон Сабас се спря.
— С какво мога да ти бъда полезен, куме?
Полковникът забеляза, че надзирателят го гледа.
— С нищо, куме. Искам само да поговоря с тебе.
— Кажи ми веднага какво има, че нямам никакво време — рече дон Сабас и зачака с ръка на дръжката.
Полковникът усещаше как се точат петте най-дълги секунди в живота му. Стисна зъби и прошепна:
— За петела…
Тогава дон Сабас отвори вратата.
— За петела! — повтори той с усмивка и побутна надзирателя към коридора. — Светът се сгромолясва, а моят кум само за петела си знае! — Но после се обърна към полковника: — Много добре, куме. Аз веднага се връщам.